Писания

Камбанен звън. Краят е близо. Звукът отеква по празните павирани улици. Мракът бе обладал небето, а мъглата се спускаше все по – ниско и по – ниско. Дори прилепи рядко прелитаха, но злите им малки очички личаха от дупките на остарелите и порутени сгради. Вятърът сякаш довя полъхът на злото, ужас, паника, няма изход, няма начало, няма край, просто една черна и празна магистрала към ада. На къде да поема, пътят е само един, само един, осеян със смърт и плаващи души. Сили не ми останаха вече да се боря с мрака, краят беше близо, а аз дори не помнех началото. Безнадежно се лутах през годините черни и ужасяващи, потънал в безисходицата на своето време. Страх и паника, как да изляза от този порочен кръг, как да поема към своята гибел. Не мога да бъда част от тези отчаяни и празни души, искам да спра, но знам, че ако го направя, ще трябва да се озова на магистралата към ада. Пукане на пръчки, шумолене на листа, как да посрещна участта, не мога трябва да продължа, но защо. Краката обгорели, груби и мазолести, загубили сили да се борят с твърдия асфалт, ръцете погрознели и сбръчкани от тежестта, която понасят всеки ден, а лицето празна черна дупка, поругана и отхвърлена от обществото. Отново насочвам отчаян поглед към тях, осъдените на смърт, безмислено, аз съм един от тях. Но не, те се бяха предали, излезли бяха от своя кръг и сега препускаха през празната и необятна шир, следвайки белите ленти по чакълестия път.
- Спрете – извиках, но каква полза, никой нещеше и да чуе. Там, където те виждаха своето спасение, аз откривах, своята гибел. Какво мислеха сега, кои бяха те, кой съм аз, ще стана ли част от тях, пътя е широк, има място за всички ни, не, не трябва да спирам, кръга е моето спасение. Но... умората, нестихващата и натежаваща умора, не мога да я нося повече, трябва да се отърва от нея, а изхода е само един, о да, толкова е лесно, ще поема по него, ще предам измършавялото си тяло и ще пусна свободна и волна душата си по пътя. Не, защо да го правя, та те изглеждат толкова нещастни, поругани и отхвърлени, но все пак свободни. Това ли е цената на свободата, ако е това не ще я платя. Вътрешна борба, как да я спечеля, тялото иска свобода, душата също, но сърцето копнее да съществува ведно с тях. Но пътищата им са различни, не мога да се срещнат, не могат да поемат по един и същ, как да ги спася, не мога.
Камбанен звън, какъв екот. Отеква в цялото ми съществувание, погром, нечистотия, слуз и мирис на бензин. Да бягам, нека бягам, пусни ме, нека поема на там и никога не ще се върна в този порочен кръг, не ... не ме пуска. Разумът знаеше, че трябва да продължа, надежда ми даваше той в тоз миг без всякакви изгледи за мир и спокойствие. Екотът от камбанния звън отекваше в мен, каква сила, каква мощ. Той бе сам, сам сред черното мрачно поле, да, също като мен и може би никога нямаше да се измъкне, но надаваше своя звън безкраен. Тогава и аз нададох вик:
- Свободааааааааааааааааааааа – чух как отекна, звукът се удряше в глухите стени и с невероятна сила се връщаше обратно при мен. О не, пак тази мисъл, отново ме обзе, пусни ги да си ходят, те не са ти нужни тук, прекрати най – после жалкото си съществувание, не ги подлагай на този ужас. Краката отказаха да ми сътрудничат, паднах на колене и ги облях в кръв. Няма да спра, никога, продължавам, описвайки кръг от собствената си кръв. Жаден съм, трябва да пия... нещо каквото и да е. Не, не ти е необходимо, отново онзи зловещ глас, спри да се бориш, не си достатъчно силен да се справиш, сложи край. Наведох се, напълних шепи със кървавочервената слуз и отпих, о да, направих го пак, и ето, в един момент жаждата ми бе утолена.
Погледът ми отново се спря на тях, плаващите. Да се присъединя към тях, не никога, аз съм по – силен, ще се преборя, не съм един от тези нещастници, никога не ще бъда. Вик, грохот... болката ме обземаше, но аз нямаше да се предам. Гласът отново нашепва, пусни ги, нека бъдат свободни, освободи ги, нека вече не бъдат в плен на твоето тяло. Волята бе по – силна от гласа, щях да се справя. Не ме е страх, никога не ме е било, не съм отчаян, никога не съм бил, не съм слаб, никога не съм бил, ще продължа о да ще го направя без колебание, без грижи.
- Неееееееееееее – гасът ставаше непоносимо силен и зловещ. Потръпвах при ужаса от звука. Кръвта вече се бе изгубила из рехавите павета. Спряла бе, не бях жаден не усещах глад, свободата ли бе това.... – Неееееееееееее- ооо тогава отново го чух... той се бореше, щеше ли да се откаже... Светкавица разцепи небето, гръм мощен, настана суматоха, душите побягнаха все напред по магистралата към ада, все натам... Как да ги спра, не можех ... Пусни ги да си ходят, нека се присъединят към тях, не ги дръж в плен, жалък си и безпомощен. Сълзи капнаха, черни като катран, вътрешна борба и нежелана смърт, нямаше изход. Ръцете отказаха да ми сътрудничат, главата сведена надолу не желаеше да бъде част от мен, разпадах се, но не се предадох. Освободи ги викаше той, не никога му отговарях аз. По – силен съм от теб, не ще се предам, не ще ги продам. Зловещ вик, черна сянка изплува от земята. Тъмни ципести криле, копита, козина, дълга опашка с остър връх, рога и остри зъби. С тежък и разцепващ небето вик, той пое по пътя, заедно с тях, душите от магистралата. Не проумяваше как стана, каква бе тази воля, кой бе този човек, който се пребори с него и го накара да си плати за всички нечистотии и злини, които бе извършил. Извърна поглед към полегналото насред павираната улица изнемощяло и измършавяло тяло. Проснато бе на земята без звук, без надежда, краят ли бе дошъл ? Да, това бе краят... Душата му умряла, тялото вече не му служеше за нищо, сърцето почти бе спряло да тупти, сили му останаха само за една усмивка. И сега, когато мракът отново падаше, един светъл лъч озаряваше черешовото дръвче, което бе поникнало на това място, на което човека не продаде душата и тялото си и се пребори с изчадието наричащо себе си Дявол, като го вкара в собствения му капан. Сега те берат от тези плодове и не ще продадат душите си, никога, защото живота е единственото, което имат и знаят, че в борбата си не са сами. Отново камбанен звън, но тoзи път, се чуваше звукът на надежда. Те щяха да го следват, защото той бе тяхната сила и спасение.
Позволих си да побликувам и аз нещичко ... всеки го избива на някъде . Не казвам, че е изкуство, но това ми се стори най - подходящата графа .

Попита ме

Днес ти ме попита
дали те обичам,
дали ще те искам,
дали ти се вричам.

Запитай звездите
и те ще потрепнат.
Запитай листата
и те ще прошепнат,

че аз те мечтая,
във нощ те сънувам,
в реалност желая,
и в сън теб бълнувам !

П.П. Опасно Сладка {}

Ще чакам

Обичам твоите стъпки
обичам твоя глас
Полазват ме страстни тръпки
И изпадам в захлас,
Когато край мен преминаваш,
когато ми казваш "Здравей!"
И диря ухайна оставяш
и обич в душа ми се лей.
Ще чакам и утрото тука
да видя пак твойто лице
Докато любовта ми пропука
леда в твоето сърце.

П.П. Отново за Опасно Сладка !

За теб съм
онази
мъничка снежинка,
която ...
се разтапя с обич
по устните ти топли
през дълги
зимни вечери...
И хляба съм поднесен
на масата ни
кръгла,
когато заедно сме
духом
под вечната звезда...
И виното съм руйно
във чашите,
препълнени от истини
с привкус и аромат
на благи тайни –
разплиснали се
в бяла морска пяна
от меки
и заливащи вълни
с живот...
И слънце пролетно съм
с нежен цвят
в очите,
задъхващо се
в хиляди ухания
от невъздържаност на мисли
и копнежи...
И клас
набъбнал от любов съм,
израстващ
в житните поля
на лято
дългокосо...
И трепет див съм
от слова –
покълнали
във почва плодородна...
И плод откъснат съм,
в сърце
през късна есен ...
И урожай съм скъп,прибран
дълбоко във душата -
трошици думи
препълнили хармана...
И песен
на жътварка съм,
която сутрин все за тебе
пее, пее ...
И багри пъстри съм
от танц
на листопади звънки –
мелодия,
в която са се съхранили
дните - живи...
И всичкото друго съм,
останало
във теб!
И всичко друго съм:
все аз
все аз
все аз
До теб съм,
и шептя ... че те обичам!

Тази нощ подслон при тебе търся...

Без теб не мога, разбери! Без теб, сърцето ме боли! Без теб е тъжна моята младост! Без теб за мен няма радост!

Погледни ме само както можеш ти! И ме обичай до полуда! Разтопи ме в неугасващи лъчи - във дива страст да се изгубя!

Думата "ЛЮБОВ" не може да се опише. Може да я чувстваш или не. Аз чувствам Любовта...когато мисля за теб!

когато затвориш

крехките порти към себе си,

в нощите мислено бродиш,

а ледена драска постелята?

Боли ли,

когато залязват

усмивки, горещи желания,

призраци-мисли разказват

с патос и разочарование?

Боли ли,

когато кошмари

събуждат те в лепкава пот,

а мислите - ято комари –

се впиват в отминал период?



Боли ли?

Така ще е дни,

седмица, месец, година.

Боли ли?

Значи си жив...

А болката... ще премине.

Айде стига толкова любов:

Приятелка моя беше,
приятелка беше преди.
Сега те презирам дълбоко
за всичките тези лъжи.

Излъга ме мен,а не трябваше,
излъга душата ми ти.
Урока в живота научи ли?-
С хората честен бъди!

Един сън всичко било е,
един сън или просто мечта!
Обичах те много,приятелко моя.
Приятелка?-Не заслужаваш да те наричам така.

Това е написано от една моя приятелка.Не знам за вас,но на мен ми харесва.

Желая те сега, желая те в нощта, жадувам да си до мен всеки ден, в който луда страст изгаря теб и мен!

Аз съм капка в твоето езеро. Аз съм звезда в твоето небе. Аз съм образът в твоето огледало. Обичам те!

Любовта е болест, която има само едно лечение и това е човека когото обичаш.

Ти превръщаш моят Софтуер в Хардуер!

Ти си най-хубавата ми мисъл, най-съкровеното желание, най-светлата любов!

Щастлив съм, дори само, когато ми кажеш "Здравей" или просто ми се усмихнеш, защото знам, че дори за миг съм бил в мислите ти.

Нека тези думи достигнат не само до очите ти, но да проникнат и в душата ти и да се вкоренят в сърцето ти - Обичам те!

Просто ти напомням - Обичам те!

Можеш да затвориш очи и да се молиш тя да се върне, или да отвориш очи и да видиш всичко, което ти e оставила!


П.П. може би господ иска в твоя живот да опознаеш много фалшиви хора,така,че когато срещнеш истинският,да можеш да го оцениш и да си благодарен за това. Аз съм благодарен, че те срещнах теб - Цвети ! ;-)))))))))) Цун !

Преди много, много време в едно индианско селище живеел старец, който имал чудно красив кон. Нямало човек наоколо, който да не бил чувал за това великолепно животно. Той имал дълги, прекрасни крака и когато препускал буйно, мускулите му играели с копринен блясък.

Чул Великият Вожд за коня и изпратил пратеник да пита стареца дали не може да ги купи. Препуснал воинът до типито на стареца и скочил от коня си. Когато мокасините му докоснали земята, се вдигнал прах във всички посоки. „Старче, изпраща ме Великият вожд. Той те поздравява и пита може ли да купи коня ти?”

Старецът имал величествена осанка и благородни маниери. Помислил, помислил и казал: „Поздрави от мен Великия Вожд и му благодари за любезното предложение да купи коня ми. Този кон е мой приятел. Ние с него сме спътници. Не мога да продам своя приятел.”

И пратеникът си тръгнал.

След две седмици конят изчезнал.

Когато обитателите на селището чули, че конят го няма, всички се струпали около стареца и завикали: „О, стари човече, какво нещастие! Можеше да продадеш коня си на Великия Вожд. Сега нямаш нито кон, нито платата за него. Каква зла съдба!”

Старият човек погледнал всички с мек, благ поглед и казал: „Това не е нито зла, нито добра съдба. Не знаем цялата история. Нека просто да кажем, че конят е избягал.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях това било нещастие.

Месец по-късно конят на стария човек се върнал, следван от двадесет великолепни коня. Буйни и прекрасни били те и от ноздрите им излизали пламъци. Хората от селището изтичали при стареца: „О, старче, ти беше прав. Не беше зла съдба бягството на коня ти. На добро беше. Сега не само конят ти се върна, но имаш още двадесет прекрасни коня. Това е добра съдба!”

Старият човек поклатил бавно глава и с върховно проникновение казал: „Това не е нито добре, нито зле. Не знаем цялата история. Нека само да кажем, че конят се върна.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях да имаш двадесет прекрасни коне било голямо щастие.

Старецът имал син, който започнал да обяздва конете. Всеки ден той ставал рано, за да си върши работата. Една сутрин старецът отишъл да погледа работата му. Младият мъж се носел в грациозен тръст върху голия гръб на необязден петнист кон. Внезапно конят се хвърлил наляво, после се извъртял надясно и с яростен скок на задните си крака хвърлил младежа високо във въздуха. Момчето паднало и ме мръднало. Двата му крака били счупени.

Всички обитатели на селището се събрали и започнали да се вайкат и оплакват: „О, не! О, не! Старче, ти беше прав. Връщането на твоя кон ти донесе нещастие. Сега твоят единствен син е осакатен, със счупени крака. Кой ще се грижи за теб в твоята старост? Това е голямо нещастие.”

Старият човек се изправил и казал спокойно: „ Това не е нито нещастие, нито щастие. Нека просто да кажем, че синът ми си е счупил краката. Ние не знаем цялата история.” Хората от селището се разотишли, клатейки глави. За тях падането на момчето било голямо нещастие.

Скоро по тези земи пламнал голяма война и Великият Вожд призовал всички млади мъже в селището да се бият. Войната била дълга и изтощителна и хората знаели, че повече няма да видят децата си. И те пак се събрали около стария човек: „Старче, ти беше прав. Не е нещастие, че синът ти си счупи краката. Макар и сакат, той е с теб. Ние никога повече няма да видим синовете си. Това беше щастие за теб.” И още веднъж старият човек им казал: „Това не е щастие, нито нещастие. Ние не знаем цялата история.”

Какво можем да разберем от тази поучителна история? Има моменти, когато се чувствате като жертва и други, когато ролите са сменени. Не трябва да съдите с мерките на доброто и злото. Това, което сте преживели, не е нито хубаво, нито лошо. Просто не знаете цялата история.

Всяко преживяване, всичко, което са ви причинили или вие сте причинили на другите, е страшно важно за развитието ви. Дори лъжите ви, жестокостта и несправедливостта към другите, дори и те са много важни. И това, което криете със срам в душата си, също е много важно, защото ви е помогнало да станете това, което сте. Всичко преживяно ви помага да станете милосърдни, цялостни и изпълнени с любов. Ако успеете да си простите и да се приемете такива, каквито сте, ще излекувате себе си, а заедно със себе си и планетата. Помнете: Нищо не е нито хубаво, нито лошо. Ние не знаем цялата история.


Дениз Лин, откъс от книгата „Минали животи, настоящи сънища”

Защо плачат жените?

Малко момче попитало майка си, „Защо плачеш?"

„Защото съм жена?", отговорила му тя

„Не разбирам", казал той. Неговата майка само го прегърнала и казала „ И никога няма да разбереш"

По-късно малкото момче попитало баща си, „ Защо мама сякаш плаче без причина?"

„Всички жени плачат без причина", само това могъл да каже баща му.

Малкото момче пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените.

Най-накрая попитал Господ: „Господи, защо жените плачат толкова лесно?

Господ отговорил: „Когато създавах жената, тя трябваше да е специална. Направих раменете й достатъчно силни да поемат тежестта на целия свят, и въпреки това достатъчно нежни, за да даряват удобство. Дадох й вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето, което много пъти идва от децата й. Дадох й твърдост, която й позволява да продължава напред, когато другите се отказват и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение без да се оплаква. Дадох й чувствителност да обича децата си въпреки каквото и да се случи и въпреки всички обстоятелства, дори когато детето й я е наранило много.

Дадох й сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро, за да защити сърцето му.

Дадох й мъдрост, за да знае, че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната сила и нейното решение да бъде непоколебимо до него.

И накрая, дадох й сълза, под която да се приюти. Това е нейно уникално право, за да го използва, когато има нужда.

„Виждаш ли, сине", казал Господ, „красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, която има или в начина, по който си сресва косата.

Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето й - мястото, където любовта обитава."


П.П. Жени.. Обичаме Ви ! Аз най-много Опасно Сладка ! Обичам те !

Напрежението помежду им растеше с всяка секунда. Неизказани думи висяха във въздуха. Майра гледаше през прозореца. Беше обяд и хора сновяха напред назад по улицата. Стоеше неподвижно и се стараеше да не мисли за нищо, макар да усещаше какво предстои.
Стивън беше с гръб към нея и също мълчеше.
Обмисляше какво и как да го каже.
Тя първа наруши тишината:
- Казвай направо.
- Трудно ми е да изразя с думи това, което искам да кажа.. - последва кратка пауза. - Което се налага да кажа.
- Ще повторя - казвай направо - каза тя безизразно.
- Всичко, което преживяхме беше прекрасно, всеки един момент беше уникален и ще си остане неповторим. Едва ли ще се чувстам отново така с някого. Не бих и желал да изпитам подобни емоции с друга, защото няма да си ти, няма да се доближат дори минимално до това, което имахме и изживяхме. Искам да ти благодаря за прекараното време и прекрасните спомени, които остави.
И отново замълча.
Майра влагаше цялата си енергия и сила, за да не се разпадне. Усети как цялото й същество затрепери, сякаш имаше треска. Но вложи огромно усилие, за да не покаже слабостта си пред него.
- Значи, това беше? Просто така. С едно „благодаря” слагаш край преди да си затънал повече?
Стивън усети горчивината в гласа й. Не искаше да я пуска, но очевидно на нея не й пукаше особено. Държеше се хладно, дори студено.
- Да – измърмори той.
- Аз за забавление ли бях? – попита тя.
- Как може да си го помислиш дори? Знаеш, че не съм такъв.
- Не мога да съм сигурна вече в това, което ми казваш. А и съдя по себе си.
Той остана зашеметен.
- Правилно ли чух или ти се обърка?
- Правилно чу. Забавлявахме се малко. Беше ни хубаво. Да, и аз ти благодаря за всичко.
Сама се почуди как успя да каже това. Излъга го, но така беше по-добре. Иначе тя щеше да я далеч по-наранена. А той.. той щеше да се справи.
- Давай, върви при годеницата си. Тя те чака. – каза тя с иронична усмивка.
- Майра...
- Недей. – прекъсна го тя. – Върви си. Няма какво повече да си кажем. Нали?
Стивън отвори уста, за да каже това, което чувстваше в действителност, но думите застинаха там.
И останаха неизказани.
- Да, няма какво да си кажем. – опита се да прикрие тъгата в гласа си.
- Добре. Желая ти всичко най-хубаво в бъдещия ти живот на женен мъж. Направете се много щастливи.
- Благодаря. И на теб всичко хубаво. И успех със заведението. Знам, че ще се справиш.
- И аз ти благодаря. А сега те моля да си вървиш, за да пропуснем тези излишни любезности. Сбогом, Стивън.
Болка и хлад нахлуха в душата и дърцето му.
- Сбогом, пеперудке.
И излезе.
Едва когато го изгуби от поглед, Майра пусна сълзите си да текат.
Той не я видя да плаче. Но и тя не разбра, че той дълго стоя на плажа, вперил празен поглед в морето.

Примерно...

Аз съм малкия Иван,
гледам малкия екран
и се чудя и се мая,
коя е таз пчеличка Мая?

Мама влиза и ми казва:
Устата много ти приказва!
Кой домашните ще пише?
Мамо, не ми се пише..

Аз съм малкия Иван,
гледам учебника голям
и се чудя и се мая,
де ще му излезне края.

Това го съчиних в началното даскало. Даже бях и на конкурс за млади поети с него.