Приказки за любовта

Тя каза, че ще потанцува с мен, ако и донеса червени роза – възкликна младият студент, - но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
- Нито една червена роза в цялата ми градина! – възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. – Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, пораади липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
- Ето най-после един истински влюбен – каза славеят. – Нощ след нощ съм пял за него макар и да не го познавах; нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тънна като зюмбюлов цвят, а устните му са червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила свля печат на челото му.
- Принцът дава бал утре вечер – мълвеше младият студент – и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стисне нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
- Това безспорно е истински влюбен – каза славеят. – Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-драгоценна от изумрудите и по-скъпа от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни срещу злато.
- Музикантите ще седят на галерията – продължаваше младият студент – и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката и не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да и дам червена роза. – Той се хвърли на тревата, зарови лице в ръце и зарида.
- Защо плаче? – попита едно зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича към студента.
- Защо ли наистина? – пошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
- Той плаче за червена роза – каза славеят.
- За червена роза ли? – извикаха те. – Колко смешно! – А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
Но славеят разбираше странната мъка на студента – той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като сянка се понесе през градината.
Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя и се спусна към него и кацна на малко клонче.
- Дай ми една червена роза – извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен

- Притисни се по-силно, малко славеяче – извика храстът, - защотоденят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйнаставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева в небето. Червен бе венецът от листенца и червено като пубин беше сърцето.
Но гласът на славеят започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песентаму и той усети нещо да го задава в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори своите листнеца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
- Виж, виж! – извика храстът. – Розата е вече готова.
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
ЦУН !


П.П. Аворът на тази прекрасна приказка е Оскар Уайлд - Поклон !

Между другото горната приказка е на Оскар Уайлд. Хубаво е да се цитира автора, поне от уважение... ;-)

Легенда за лудостта и любовта


Разказва
се в тази легенда, че веднъж се събрали на едно място на земята всички
чувства и качества на хората. Когато ОТЕГЧЕНИЕТО за трети път се
прозяло, ЛУДОСТТА, както винаги достатъчно луда, му предложила: "Искаш
ли да играем на криеница?" ИНТРИГАТА надигнала заинтересовано глава и
ЛЮБОПИТСТВОТО без да може да се сдържи попитало: "На криеница! И каква
е тази игра?" "Това е една игра - му обяснила ЛУДОСТТА - в която aз си
затварям очите и започвам да броя от едно до един милион, докато през
това време вие се скривате и когато спра да броя, първия от вас, когото
намеря ще заеме моето място за да се продължи играта."

ЕНТУСИАЗМЪТ
се включил веднага в играта, последван от ЕУФОРИЯТА. РАДОСТТА
подскачала така весело, че накрая убедила СЪМНЕНИЕТО, дори и АПАТИЯТА,
която никога нищо не я интересувало. Но не всички искали да участват.
ИСТИНАТА предпочитала да не се крие. За какво? Като в крайна сметка
винаги я разкривали. НАДМЕННОСТТА казала, че това е една много глупава
игра (но всъщност я дразнело това, че идеята не била нейна).
КОВАРСТВОТО предпочело да не рискува... Едно...две...три... започнала
да брои ЛУДОСТТА. Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както
винаги се спрял още зад третия камък от пътя. ВЯРАТА се качила на
небето. ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои
собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво.
ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие, всяко място, което намирала й
изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели - например едно
кристално чисто езеро, та то е идеално за КРАСОТАТА. Короната на едно
дърво - перфектно място за СТРАХА. Полетът на една пеперуда -
най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Поривът на вятъра -
прекрасно убежище за СВОБОДАТА. Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила
в един слънчев лъч. ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много
добро местенце още от самото начало, проветриво, удобно... точно като
за него. ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните (но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата). СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите. ЗАБРАВАТА... (забравих къде се скрила!)... но това не е толкова важно.

Когато
ЛУДОСТТА преброила 999 999 ЛЮБОВТА все още не била намерила място,
където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един
розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета.
"Един милион", преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси. Първият, който
се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била
ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето.
СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По
невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е
ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян
от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси.

От
толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и, приближавайки се до
езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по-лесно,
намерила го седнало върху една скала без да е решило все още къде да се
скрие. Така намерила всички: ТАЛАНТА между свежата трева, МЪКАТА в една
тъмна пещера, ЛЪЖАТА зад дъгата (или всъщност на дъното на океаните!),
намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе
на криеница. Но само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място. ЛУДОСТТА
я търсила зад всяко дърво, под всяко поточе на планетата, на върховете
на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала
един розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала
да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите
на розата били наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да
направи: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане
неин водач. Оттогава нататък, от първия път, в който се играло на
криеница на Земята, ЛЮБОВТА Е СЛЯПА И ЛУДОСТТА ВИНАГИ Я ПРИДРУЖАВА!

П.П. Цвети Луда е Любовта ми към теб ! )))

Дядо Боже живеел съвсем самичък. Компания му правели само стихиите, които вилнеели из цялата Вселена. Те се отбивали понякога при дядо Боже и го питали защо не пусне Живота от сърцето си, но дядо Боже винаги им отговарял така: „Още е рано! Пък и Животът сам ще реши кога да излезе навън.”
Най-много място в сърцето на дядо Боже имало за Любовта. Тя изпълвала сърцето му. Един ден Любовта помолила дядо Боже да я пусне да се поразходи из Вселената. Той не можел да й откаже нищо, но й казал: „Ще те пусна, щом искаш, но се прибери бързо! Ти си по-силна от всичките стихии и ако те видят, ще пожелаят да си откраднат от тебе, за да получат част от Силата ти!”
Любовта толкова искала да се поразходи из Вселената, че била готова да обещае всичко на дядо Боже и бързо се съгласила.
Най-мощната стихия, която владеела всички останали, била стихията на Мрака.
Тя господствала над цялата Вселена и обгръщала всичко. Превърнала всички останали стихии в
невидима енергия, за да остане само тя - тъмнината на Мрака. Силата й била неописуема. Мракът не бил нито добър, нито лош. Всичко било в хармония под неговото господство. Притежавал неустоима красота, лишена от багри и форма. Точно от Мрака искал дядо Боже да предпази Любовта...
Дядо Боже открехнал лекичко сърцето си и Любовта тихичко се промъкнала във Вселената. Сърцето на дядо Боже било широко, но Вселената била необятна… Любовта почувствала красотата на Мрака и затанцувала с цялата си прелест. Вселената се изпълнила с нещо ново, невидимо и вълшебно. Дядо Боже притворил добрите си очи и зачакал. Той вече знаел какво ще се случи.
Дошло време Животът да излезе от сърцето му. Любовта се реела във Вселената и омайвала все повече и повече Мрака. Върховният Господар на стихиите не можал да устои на Любовта. Тя била по-силна от него.
Тогава Мракът прегърнал Любовта и я попитал:
- Какво си ти, Прекрасна?
- Аз съм Любовта... А ти сигурно си Господарят Мрак?
- Да, аз съм… Защо е толкова хубаво да съм с теб? Искам завинаги да останеш с мен!
- Не мога, Господарю Мрак. Аз живея в сърцето на дядо Боже и му обещах да се върна. Има толкова неща, за които да се грижа там!
- За какво се грижиш?
- За Живота. В него има много-много неща, които се нуждаят от мен!
- А защо Бог не пусне Живота във Вселената? Така ще можеш да се грижиш за него и едновременно с това да си с мен?
- Много е тъмно във Вселената... Животът може да съществува само в светлината…
- А кой дава тази светлина?
- Аз… - отвърнала тихо Любовта.
Мракът притихнал… Никога досега не бил пленяван така силно от копнеж да бъде с някого. Дори за миг не можел да допусне, че може да се раздели с Любовта. Мракът разбирал, че има изход, но този изход означавал край на неговото господство и хармония.
Мракът помълчал още малко и проговорил:
- Не искам повече да господствам над Вселената сам... Искам те до мен. Вселената е празно място без теб, Любов моя… Подарявам ти я!
Любовта се свила в притихналия Мрак и промълвила:
- Не искам Вселената да бъде моя... Искам само да мога да й дам светлина. Така Животът ще може да съществува в нея.
- Направи го!
И Любовта се втурнала из цялата Вселена и започнала да закача малки, красиви фенерчета. Когато решила, че вече е наредила достатъчно фенерчета, тя започнала да разпръсква искри и да пали всяко едно от тях. Така във фенерчетата засияла Светлината на Любовта и Вселената станала безкрайно красива, осеяна с мъничките фенерчета на Любовта. Така се появили Звездите.
Дядо Боже отворил очи, за да види чудото, сътворено от Любовта. После тихо отворил сърцето си и пуснал Живота от него…
И до ден днешен Любовта пали Звездички в Небето. Всеки път, когато нечие сърце бъде изпълнено с Любов, на Небето изгрява нова Звездичка.
Важно е Звездичките
да стават все повече на Небето.
ЦУН Иво

Един човек имаше навика да посещава близката до дома си горичка. Обикновено правеше все едно и също - изминаваше бързешком пътеката между дърветата, вперил поглед в краката си, а после спираше пред едно дърво - винаги едно и също, сядаше под него и започваше да се вайка.

- Никой не ме обича. Никой не заслужава моята любов. Ах, колко съм самотен! А имам толкова голямо сърце и то жадува за обич.

И така ден след ден.

В клоните на дървото едно птиче си свиваше гнездо. Жалостиво същество беше то - не понасяше чуждото страдание.

- Човече - извика един ден птичето, когато оплакванията бяха особено мъчителни за слушане, - тук всички те обичаме. Виж тревата, по която често вървиш. Тя е полегнала, за да не пречи на стъпките ти. Ето и дървото, под което обикновено сядаш. Показало е единия си корен, за да ти е удобно. А мравките всеки ден го почистват, за да ти е приятно. Всички те заслужават твоята обич.

- Колко си наивно! - възкликна човекът. - Не познаваш света. Тревите лежат, защото ги мързи да се изправят всеки път. Дървото е престаряло, скоро ще се катурне, затова коренът му е над земята. А колкото до мравките, те просто са лакоми и всеядни.

- Да, може би си прав - каза птичето, което почти винаги се съгласяваше с чуждото мнение. - Те наистина правят нещата за себе си, но и за теб също.

- В дълбоко заблуждение си - строго каза човекът. - Те не могат изобщо да обичат. Някои от тях нямат дори сърца. И затова са недостойни за моята любов.

Птичето се сви в недовършеното си гнездо и клюмна глава върху гърдите си. Искаше да помогне, а не знаеше как. Да утешиш човек се оказа трудна работа.

- Когато съм неуверено и объркано - започна отново то, - ...

- Това обяснява всичко - прекъсна го човекът, който вече бе успял да зърне птичето в клоните на дървото. - Ти си дребно и нежно, и толкова младо. Имаш малко знания и почти никакъв опит. Нуждаеш се от покровител и учител.

- ... тогава запявам - продължи птичето, което не разбра думите на човека.

- Нима можеш да правиш нещо? - Човекът се взря с любопитство в пернатото същество. - Я да видим. Ще изпееш ли една песен за мен?

Птичето го погледна с едното око, после с другото, хвърли поглед наоколо и запя.

И сякаш цялата земя притихна и зачака, и всички дървета, храсти и треви върху нея - също. Животните, птиците и насекомите замлъкнаха. Дори потока забълбука по-тихо, а съществата, които го населяваха, се скупчиха на повърхността му. Слънцето заблестя, облаците спряха своя бяг, а вятърът полегна в клоните на дървото.

Песента изпълни гората, издигна се над върховете на дърветата и се понесе към загадъчните и необятни висини.

Птичето изви глава нагоре, гласът му трепна и замря.

В настъпилата тишина човекът чуваше само собственото си учестено дишане. Очите му бяха пълни със сълзи.

- Ти си единственото същество, достойно за моята любов - успя да промълви той.

- Наистина ли? - със съмнение в гласа запита птичето.

Усети мъничко гордост, леко облекчение и неясна тревога.

- От днес нататък ще те наричам моя любима. Ще се грижа за теб. Ще ти построя дом и ще те пазя от враговете ти.

Щастлива усмивка озари лицето на човека.

- Но аз имам дом! - възкликна птичето. - И нямам врагове!

- Какъв дом е това? Ако разклатя клона, гнездото ще падне - нетърпеливо каза човекът. - А колкото до враговете, ти си толкова неопитно, че се чудя как си оцеляло досега.

- Да, да - обади се птичето, колкото да каже нещо.

Излезе от гнездото и подскочи на по-висок клон.

- Ще ти направя златна клетка с хранилка, поилка и люлка, които да блестят на светлината - и човекът примижа от разкрилото се пред него видение. - Ти ще ми пееш, а аз ще те храня и пазя. Ние ще се обичаме и няма да има други като нас.

- Да, да - каза птичето притеснено и подскочи на още по-висок клон.

- А сега ела, за да те заведа у дома - и човекът протегна ръце.

Птичето неспокойно заподскача от клон на клон, въртейки глава.

- Ела, не се страхувай. Аз те обичам и с мен ще ти бъде хубаво - с много чувство в гласа продължи той.

- Не вярвай на думи! - каза вятърът и потегли отново на път.

- Не отивай! - зашепнаха листата на дървото.

- Ще ни липсваш! - чуха се гласове отвсякъде.

- Ако не дойдеш, ще се превърна в най-нещастното същество в света - добави човекът.

- О! - възкликна птичето, което не можеше да забрави как изглеждаше той преди.

“Исках да помогна и вече нещичко направих. Трябва да продължа” - помисли си то.

Завъртя се в кръг около дървото, хвърли бегъл поглед на полуготовото си гнездо и плавно кацна на рамото на човека.

- Ето ме! - изчурулика.

Той нежно го взе в длани, допря устни до пухкавата му перушина и радостен се завтече към дома си.

Направи всичко, което беше обещал. Купи златна клетка с хранилка, поилка и люлка. Вечер я слагаше до леглото си, сутрин я закачаше на прозореца в стаята си. Носеше на птичето най-хубавите семена, редовно му сипваше прясна вода, говореше му и го галеше, не го оставяше и за миг само. Понякога го пускаше да направи кръгче летейки.

- Браво, браво! - пляскаше с ръце и се смееше. - Ти си най-умелият пилот в света.

Беше щастлив, както никога в живота си и птичето се радваше.

Но в новия си дом то никога не запя. Не че не искаше - просто не можеше. Понякога, когато молбите на човека бяха особено настойчиви, то се опитваше, но освен “чирик, чирик” друго не излизаше от човката му.

- Е, нищо - казваше му той в такива случаи. - Не се притеснявай. Някой ден ще запееш и тук.

И го галеше и целуваше нежно.

Но споменът за онази песен не оставяше човека на мира. Копнежът да я чуе отново го измъчваше.

- Виж, миличко - каза му един ден, - ще те занеса в гората, ще намеря твоето гнездо и ще те поставя в него. Сигурен съм, че тогава отново ще запееш.

Отиването в гората се оказа по-трудно, отколкото си го представяше. Тревите бяха заличили пътеката, а дърветата изглеждаха отчайващо еднакви. Дълго се лута, но не намери познатото гнездо. Накрая спря и разтвори длани.

- Хайде, любов моя, покажи ми това, което можеш да правиш по най-добрия начин.

Птичето стъпи на крака и изправи глава. Светът, какъвто го помнеше, се завърна при него. Видя събратятя си високо в небето и чу радостните им възгласи. Слънцето го заслепи за миг, а вятърът го залюля в прегръдките си.

- Ела с мен - прошепна му.

- Бягай, бягай! - подканиха го листата на дърветата.

- Спасявай се! - настойчиво зашепнаха всички наоколо.

Усети радостна възбуда. Тялото му стана леко, а крилете силни.

- Чирик, чирик! - изтръгна се от него и то се понесе нагоре.

Безграничното и бездънно небе се доближи, за да го поеме.

- Върни се! Върни се! - извика човекът. - Не мога да живея без теб!

В гласа му имаше толкова мъка, отчаяние и страх, че птичето не се поколеба и за миг. Спря рязко и се спусна обратно.

От този ден то престана да лети. Но с това промените не свършиха. Загуби апетит. Хранеше се малко и насила.

- Болно ли си? - тревожеше се човекът и се суетеше около него. Сменяваше храната и водата, даваше му специални треви и семена.

Но пухчетата по главата на птичето опадаха, а перата му загубиха блясък и цвят. То нямаше вече сили да стои на крака. Лежеше на дъното на клетката с глава, клюмнала на една страна.

- Миличко - обърна се човекът към него, облян в сълзи, - кажи ми какво да сторя за теб?

Птичето с усилие отвори очи и го погледна. Беше се опитало да направи човека щастлив, но имаше ли щастие без мъка?

- Само не умирай! - възкликна той, когато видя, че любимото му същество отново затвори очи. - Ще потърсим помощ.

Взе го в ръце, притисна го към гърдите си и хукна към гората. Намери празно гнездо и положи в него топлото телце.

Разкъсван от страх и разкаяние, човекът се наведе към тревите и цветята, като се вглеждаше с надежда във всяко стъбълце:

- Моля ви, помогнете!

- Как, как!? - развълнуваха се те.

- Спасете моето птиче! - шепнеше той на едно дърво, после на друго, прегръ-щаше стволовете им, търсеше отговор в потрепването на листата им.

- Направете нещо! - призоваваше малките и големи същества, които се изпречваха на пътя му.

- Какво, какво!? - питаха се те.

Тревога, жалост и отчаяние изпълниха гората.

Слънцето измина дългия си път и нощта замени деня, но чувството на обреченост не се стопи.

Звездите покриха небесния свод и пръснаха призрачната си светлина наоколо.

- Помогнете! - помоли ги човекът, но вече не вярваше, че някой може да го стори.

- Всичко е наред - примигнаха звездите и сякаш се усмихнаха.

Но никой на земята не ги чу.

Когато утринната светлина обля и последното кътче в гората, човекът разбра, че е загубил гнездото и своята любима в него. Изтощен от безсъние, мисли и безплодни усилия, спря. Тогава чу песента. Идваше ту отляво, ту отдясно, извисяваше се, после спираше.

- Моето птиче - прошепна той, а сърцето му подскочи в гърдите. - Живо е!

Затърси в клоните на дърветата, но това, което успяваше да зърне тук или там, беше крило, краче или човка.

- Живо е! - каза си с облекчение, благодарност и смирение. - Това е важното. Някой ден ще го видя цялото, а може би ще го докосна отново.

Този ден песните в гората не спряха. Птиците разказваха на облаците и дърветата, те пък шептяха на тревите, цветята и всички животни на земята за нещо чудесно, което се случило. В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина. То не се нуждаело вече от вода и храна, нито от сън, от летене или чуруликане, не се нуждаело дори от дишане. Не изпитвало желания, съжаление или копнеж, нито мъка, нито жалост, нито страх. Перата му излъчвали светлина, а очите му - ласкавост и доброта. Всеки, който го зървал, бил привличан, омайван, омагьосван от това същество. Оставал при него и се променял завинаги.

Птиците разказвали на облаците и дърветата, а те на тревите, цветята и животните на земята, че най-трудното било не да попаднеш на това място в гората, а да видиш съществото от светлина

Лейди и Мечокът -> Съдържание
В една гора, която се намирала на края на света, скрита под къщата на слънцето живеела, Лейди. Тя имала замък от злато, покоите и се намирали във висока кула докосваща облаците, а нейни верни стражи били дивите зверове. Имало поверие, че когато навърши 17 години, магьосникът от Страната на Злото ще я отвлече. Всички бдели и не давали пиле да прехвърчи над кулата, в която живеела Лейди. А тя била красавица. Косите и били като снопче слънчева светлина-меки, златни и стигащи почти до земята. Очите и били сини като небето през летен ден. А усмивката и притежавала вълшебна сила: щом се усмихнела, разцъфвали цветя, а ако имало някой болен, то той оздравявал. За седемнадесетия рожден ден на Лейди дошли много гости. Събрали се всички обитатели на гората. Само големият Мечок не дошъл. Той все се сърдел за нещо, а и тайно бил влюбен в Лейди . Мечтаел за нея, но на никого не казвал своята тайна. В мига, в който Лейди духнала 17 – те свещи, наредени върху прекрасната триетажна торта от бял шоколад, се извила страшна буря. Черният вихър за миг се превърнал в злия магьосник, който грабнал Лейди с грозните си набръчкани ръце и я отнесъл вдън земя. Сбъднало се поверието, за което мълвели животни и птици. Настанала тъга в гората, скрита под къщата на слънцето. Научил Мечокът,че любимата му Лейди е отвлечена, и без да казва нищо никому /нали все бил сърдит!/ ,се стегнал за път. Искал да я спаси, пък било то и с цената на своя мечешки живот. Тръгнал той и нали бил голям и страшен, всички бягали от него. Не подозирал, че под огромната козина бие едно смело и добро сърце. Вървял Мечо, вървял, много ли, малко ли- кой да ти каже... и стигнал до една пещера, пълна с опасни змии - коя от коя по-грозна и злобна. Изпълзели те от пещерата и наобиколили големия Мечок.

- Сега ще ти изпием кръвта – просъскали те.

- Хъм, едва ли ще можете: аз съм големият Мечок и силата ми е голяма. Не ме е страх от вас-рекъл Мечокът.

И като се развъртял, така ги размятал, че те изчезнали с писъци зад върха на далечната планина. Тогава от пещерата изпълзяла една малка зелена змия с изумрудени очи и му казала:

- Ти постъпи смело, не се уплаши от усойниците, затова аз, Царицата на змиите, ти дарявам способността да сбъднеш едно твое желание. Пожелай си нещо и то на мига ще се сбъдне.

Като казала това, Царицата на змиите изчезнала като дим, а големият Мечок продължил пътя си. Докато вървял, не спирал да си мисли за желанието, което може да му се сбъдне. Той обаче не искал да бърза, защото бил умен мечок и знаел, понякога, ако избързаш, после може да съжаляваш. Ето защо решил да изчака и първо да спаси любимата си Лейди. Наближил той Страната на злото почувствал как цялата му козина настръхва, а сърцето му започнало да бие като голямата камбана, която сутрин будела обитателите на гората под къщата на слънцето. Така е, и мечките понякога изпитват страх, но нашият мечок не побягнал, а смело стъпил във владението на Магьосника на Злото. Мрачният му замък се издигал върху една нащърбена скала, около кулите летели прилепи и дракони, а пред портите пазели страховити великани. Те видели неканения гостенин и страховито изревали:

- Сега ще се превърнеш в печено месо за гладници – и протегнали ръцете си към него.

- Стойте! - отвърнал Мечокът.- Не се хабете да ме ядете. Ще ви издам една тайна. Ако успеете да се затичате и всички заедно да ме хванете, ще утроя теглото си. Така ще имате повече месо за хапване.

Великаните били големи, но глупави. Засилили се те към Мечока, който бил застанал на края на нащърбената скала, спънали в него и полетели в пропастта. Изкачил Мечокът черните мраморни стълби, влязъл в тронната зала, където злият магьосник седял на трон от злато и скъпоценни камъни и смело заговорил:

- О, велики магьоснико, дойдох за моята Лейди. Кажи ми що да сторя, за да я върнеш в нейния дом?

- Стани зъл и жесток. Нападай невинните. Ако седем години си мой роб и ми служиш вярно, ще освободя Лейди, но ако не се съгласиш ще те разкъсам на парчета.

Мечокът знаел, че магьосникът лъже, защото Злато и Лъжата винаги вървят ръка за ръка.Сетил се той, че Царицата на змиите може да изпълни само едно негово желание, престорил се, че е съгласен да стане роб на магьосника, закимал с глава и промърморил:

- Ще ти служа вярно. Ще изпълнявам желанията ти. Ще стана зъл. Но докато се кланял, мислено си пожелал: „Злото да изчезне завинаги от всички кътчета на земята и да няма място за него никъде под слънцето!”

И станало чудо. Злият магьосник се превърнал в кротък старец, драконите - в големи, добродушни птици. Тъмнината се повдигнала и изгряло слънце. Настанало веселие и в тази страна. Лейди се появила в цялата си красота, а мечокът затаил дъх.

- Мечо, ти си много смел. Не само мен избави, а успя да победиш Злото и да промениш света. Имаше само едно желание, но не пожела нищо за себе си. Кажи ми какво ти даваше сила по трудния път и не сломи желанието ти да ми помогнеш?

Мечокът запристъпвал смутено с тромавата си походка.

- О, моя Лейди, водеше ме обичта. Знам, че е невъзможно да обикнеш мечок като мен, но моето сърце те обича.

Усмихнала се Лейди, прегърнала Мечо и целунала козината му. Тя го обикнала от мига, в който прочела любовта в очите му. Проблеснала светкавица, вълшебна музика изпълнила двореца и те затанцували в топла прегръдка. Доброто сърце на големия Мечок и любовта, която била пътеводна светлина за него станала пример за всички гадинки и животинки. Лейди и мечока се завърнали в гората, която се намирала под къщата на слънцето и заживели щастливо. А когато някой иска приказка, те му разказват за силата на любовта и как тя може да промени света.


П.П. Любовта е приказка ! Нашата с теб Цвети е Хубава Приказка ! )))))))))))

http://misli.hit.bg/lovestory.swf

https://www.dailymotion.com/video/x4gckb__music

Искам някой, който не го е грижа какво обличам или как си правя косата. Който обича усмивката ми и идиотския ми смях, и как съм нервна, когато съм уморена. Който не иска никога да ме вижда да плача, поне не сълзи от тъга. И който ще прави всички онези малки неща, които осмислят деня ми, само защото знае, че ще ме направи щастлива. Някой, който е мил, забавен и грижовен. Някой, на когото мога да се обадя по всяко време вечерта плачейки, и вместо думите-защо, по дяволите, ми звъниш толкова късно?-да чуя:защо се забави толкова?

Момче, с което мога да се смея, да плача или просто да се държа глупаво. Някой, който ме обича безрезервно. Момче, с което мога да си направя борба с пуканки по средата на кино салона. Някой, който никога няма да ми обърне гръб. Някой, който да приеме, че съм всичко друго, но не и перфектна, и да обича това в мен. Някой, който го е грижа толкова много, че когато ме боли, и него го боли. Но най - вече...

Но най-вече, единствения човек, който да ме познава по-добре отколкото аз познавам себе си и който винаги ми показва, че е до мен, въпреки всичко

Катерина се разхождаше по любимия си мост и наблюдаваше как последните остатъци от зимното слънце се разтапят във водата. Не беше особено красива, камо ли романтична вечер, студът бръснеше сурово незащитените бузи. Може би за това наоколо нямаше нито една досадна влюбена двойка, която да натрапва щастието си на ощетените от Нейно Безсмъртно Величество Знаете Коя.
Девойката се загърна плътно в шала си и се усмихна кисело, мислейки си че до преди само половин година и тя бе една от онези отвратително щастливи момичета, които не забелязваха намръщените самотници, които ги наблюдаваха скришом.
Потръпна и знаеше, че не е от времето. Напоследък я хващаше странен копнеж, макар да знаеше, че всичко вече е загубено... и пак отказваше да го приеме.
Разтърси глава и се опита да прогони неприятните мисли от главата си. Все мислеше, мислеше и нищо не измисляше. И пак си оставаше нещастна. Все пак за това бе излязла, да се разсее малко от разбитото си сърце.
Наведе се и взе едно малко, красиво, идеално оформено камъче от земята, палтото й леко докосна нежната покривка, претендираща да е сняг.
Наслади му се за миг, засмя се леко, протегна ръка назад и го хвърли във водата. То остави широки кръгове след себе си и ... за миг Катерина можеше да се закълне че чува шепот.
Ето пак... съвсем тихо... като онези гласове, които човек чува в сънищата си...
Тя отстъпи рязко назад и закри очите си с ръце. Дали това че не бе излизала никъде от два месеца не се отразяваше на разсъдъка й?
Но ето... пак... И този път можеше да се закълне, че чува точно какво си мърморят мъничките гласчета нейде от дъното.
- Ох... това беше доста силно.
- Стига си се оплаквало, поне си останало голямо късче. А ние какво да кажем като от нас има само прашинки?
- Ама не е честно! - Гласът ставаше все по-силен и по-силен и по-ясно отекваше в главата на Катерина. - Не стига че ни разбиха, не стига, че ни захвърлиха тук все едно реката е кошче за боклук... ами сега и хвърлят камъни по нас.
- Право е... Лоши са времената за сърцата.
Не... Определено полудяваше! Затича се назад по моста, но проклетите гласове не изчезваха, даже почнаха да кънтят.
* * *
Зиг я завъртя сигурно и плъзна ръка около кръста и. Наклони я, докосна с устни шията и, след което отново с уверени стъпки я понесе из задименото заведение. Намигна на певицата, която в този момент се полюшваше в ритъма на джаза, застанала до пианото. Знойната певица от своя страна нацупи ярко начервените си устни и плъзна ръка под ризата на невъзмутимия пианист.
- С какво каза, че се занимаваш? - прошепна русата танцьорка в ръцете му.
- Освен че танцувам божествено ли? - усмихна се той съблазнително.
- В това няма и капка съмнение. - съгласи се блондинката.
- Аз, драга моя, съм лечител.
- Лекар? Ммм...харесвам лекарите. - прошепна момичето, завъртайки се отново в прегръдките му.
- Не лекар, съкровище. Не лекар. Лечител. - поправи я нежно той. Певицата изостави сцената за десет минутна почивка и остави пианиста разгорещено да издевателства над пианото.
Зиг целуна ръката на своята партньорка и я поведе към тяхната маса. Извади една дълга пурета от специално избраната за този сорт цигари метална кутия и я запали. Дръпна си с наслада. Момичето също си взе една.
- И каква е разликата?
- Лекарите, слънце, се занимават с тривиални болежки. Режат, кълцат, шият. Аз съм над тези неща. Аз лекувам разбити сърца.
* * *
Катерина вървеше като зомби по улиците без да осъзнава какво прави или накъде върви. Само натрапчивият шепот я водеше и я побъркваше с всяка изминала минута. Сякаш отново се бе върнала в онези кошмарни дни на влудяваща депресия, когато плачеше по цели дни и нощи, а мисълта да излезе от апартамента й я ужасяваше.
Преди да разбере какво става, тя се намери пред висок блок, толкова добре познат, че сякаш изсечен в ума й. Напук на здравата й воля, но по бузите й закапаха едри като перли сълзи и за миг я хвана желанието да вие като вълчица.
А и гласовете бяха така тъжни... самотни... разбити.
Не можеше да отиде там... Беше си го забранила. А и какво щеше да постигне, какво ли щеше да се промени с тази отчаяна постъпка? Нима очакваше ТОЙ да прогони гласовете от главата й? Най-много да прогони нея ... като мръсна котка.
- Достойнство, момиче, достойнство! - съскаше разума като разярена змия.
Но и тези думи й звучаха кухи. А краката й вече я носеха нагоре без да ги слушат, без да слушат волята й и всички аргументи. Бе загубила контрол над тялото си.
- Кат! - Дарън се отзова доста бързо, облегна се на рамката на вратата и въздъхна дълбоко, като видя разтрепераната фигура пред него. - Какво се е случило? Защо си дошла...
Опита се да пренебрегне безразличието в гласа му, но то я жегна дълбоко и в без това разбитото сърце. Напрежението й дойде малко в повече, олюля се напред и за малко да падне.
Странно, но той си направи труда да я задържи и дори я въведе вътре в жилището си и й помогна да седне на най-близкото кресло. Странно, но така позната топлина на ръцете му, която й бе липсвала толкова много никак не я утеши, а засили агонията.
- Момичето ми, какво ти е? Притесняваш ме. - Той наистина започваше да се тревожи.
- Тебе ли? Ха... - Катерина отблъсна водата, която й предлагаше и се опита да изтрие сълзите си. - Съжалявам, че нахълтах, знам, че ти обещах да не те търся, ала просто щях да полудея.
- Ох, естествено, аз съм непрежалим, да. - Все същия саркастичен глас. - Трябва да се научиш да се грижиш за себе си, Кат.
- За Бога, престани! Опитвам се да говоря сериозно с теб. Тази вечер излязох да се разходя и... бях на нашия мост... струва ми се че почнах да чувам някакви гласове... мисля че на разбити сърца... После тичах напосоки и когато се осъзнах се намерих тук. Какво става, Дарън? Луда ли съм или ...? И сега ги чувам...
- Катерина, защо си толкова слаба? Такова дете си! - За миг й се стори че видя силно притеснение в хладните му, тъмни очи, но той бързо го скри зад сянка от хлад.
- Моля? - Страните й почервеняха от яд.
- Идваш тук след толкова време, при положение, че ти изясних как стоят нещата, изглеждаш като лунатичка, бърбориш ми някаква скалъпена с бели конци история при положение, че истината е налице! Търсиш си повод да ме видиш... Виж, мила, ти значиш много за мен, но нали ти казах... - Високият мъж млъкна рязко, когато момичето стана рязко от стола си.
- Каква грешка направих... Все същия си си! Не ти пука за никой друг, освен за скъпоценната ти личност. Защо ли си мислех, че можеш да разбереш нещо? - Тя преглътна сълзите си болезнено. - И всичко, което ти казах е истина. Не бих паднала толкова ниско, че да си съчинявам разни истории.
Бе прекалено погълната от мъката си за да види, че той крие нещо. В следващия миг вече хвърчеше надолу по стълбите, глуха за виковете след нея.
Когато излезе на улицата, първото, което се откри пред погледа й бе ярък неонов надпис. Ново заведение ли бе това? Никога преди не го бе виждала, не бе ходила в този квартал от шест месеца. Хавана Клуб.
* * *
- Разбити сърца, значи? - прошепна блондинката, издишайки елегантно нежни струйки дим. - Колко трогателно. - тя смачка цигарата в пепелника, взе си чантата и си тръгна. Зиг поклати глава.
- Жени. Никога не трябва да си честен с тях. - заяви той на бармана, след което си поръча мартини бианко. Мразеше маслини.
- Както кажеш, шефе. - ухили се барманът.
- И отиди и кажи да излиза най-после! - заповяда Зиг, гледайки сърдито празната сцена.
- Шефе, знаеш, че на нея никой нищо не може да и каже. - Зиг въздъхна, глътна на екс мартинито си и се запъти към гримьорната. Отвори вратата и с добре заучено движение се метна зад кушетката в ляво, избягвайки срещата си с летящата насреща му кристална ваза, пълна с дузина рози.
- Чудесни рози, скъпа. - Зиг се провикна иззад кушетката. - Има ли и други такива или мога да ставам вече?
- За теб винаги ще се намерят, съкровище. - изчурулика певицата, мятайки в движение четката си за коса.
- О, бели косми, скъпа. Трябва да си пазиш нервите, пиленце. - Зиг стана, но веднага след това се просна отново зад кушетката, заедно с още горещата маша.
- Хайде стига вече, слънце. Време е да изгрееш отново на сцената. Хората чакат, викат, искат само и единствено теб. - смекчи тона Зиг.
- Нека твоята блондинка им попее, доктор "сърца поправяме всякакви".
- Твоето така и не пожела да го поправя, Сибоне. - прошепна Зиг.
- Запази си поправката за теб, подлецо. - ревна певицата, ядно прибра полите на дългата си, червена рокля и изгря на сцената...със сълзи в сините си очи.
* * *
Тя колебливо се изправи пред входа на заведението, чудейки се каква причина я води тук. Сякаш колкото повече се приближаваше гласовете се успокояваха ... Вътре имаше нещо, а и атмосферата бе така успокояваща, че просто нямаше как. да устои.
Пристъпи бавно вътре и се огледа несигурно, сякаш не й бе мястото тук. Погледите на редовните посетители се плъзнаха по нея и Катерина почувства негласното неодобрение. Сигурно им изглеждаше странно - момиче с измачкано палто, разрошени коси и подпухнали от плач очи, сякаш избягала от лудница.
Но скоро престана да я интересува. Всичко тук бе така чувствено изкусително, че за миг забрави за Дарън, за гласовете в главата й които сега сякаш мъркаха като котенца, а и певицата пееше така прекрасно... че момичето забрави за всичко около себе си. Съществуваше само мелодията... подобна на песните, които й пееше майка й на приспиване едно време.
Просто стоеше там и гледаше с усмивка всичко... без да види болката в очите на жената пред себе си. А час по-рано би се огледала в тях и би съзряла своето отражение.
[00:01:05] > Преди да се усети, пред нея бе застанал красивият мъж, който досега стоеше на бара и й се усмихна съблазнително. Преди час би го отхвърлила с безразличие, защото до тогава не можеше да мисли за друг, освен за този, който разби сърцето й, обаче откакто гласовете на разбитите сърца влязоха в главата й...
Това, което бе останало от сърцето на Катерина затрептя като недокосвана от дълго време струна.
- Един танц, красавице?
В замъгленият й мозък се прокрадна един ням протест.
- Аз ... не ме бива много в танците... - Усети как ще се разплаче всеки миг.
- Не ставай глупава, мила, всеки може да танцува! Само се отпусни, остави ме да водя. - При други обстоятелства би го удостоила с някой саркастичен отговор, но сега... Ех, сега.
Подаде му ръката си с колеблива усмивка и той бързо я завъртя във вихъра на музиката.
КРАЙ ЗА ТАЗИ ВЕЧЕР
_________________
След всички страхове, след всичките предупреждения,
грешат жената и девойката различно
и женский грях - изписан с огън върху камъка
следа е той, а не грехопадение.

http://prikazkata.net/forum/viewtopic.php?t=971&sid=754690ebfc5315e6f6e733866dff94c4

Имало едно време, но не много отдавна, едно момче. То било от провинциален град, за който говорели, че бил като едно по-голямо село. Момчето не блестяло с нищо особено, нямало красотата на едни или пък ума на други, всъщност било едно незабележимо момче. Забелязвали го единствено онези, които търсели някой,на който да се подиграват. Момчето нямало смелостта да се защити и затваряло болката и сълзите в себе си и никой не можел да ги види. Минавали годините една след друга, момчето пораснало и заминало далеч от дома, за да се изучи. Записало се да учи в столицата. Но за негово съжаление и там се намерили хора, които да се подиграват на момчето. То отново не показвало болката и сълзите си, отново затваряло всичко вътре в себе си. По този начин момчето изградил странна черта на характера си, спрял да показва чувствата си пред другите хора. И то не само болката, мъката, ами всички чувства. Това много му пречело, защото никой не знаел какво изпитва момчето. Случвало се понякога момичета да разговарят с него, но след време да му казват, че не знаят какво мисли за тях, защото бил много затворен. Момчето разбирало, че тази му черта пречи, но вече не знаел как да я преодолее. Поради тази причина момчето не знаело как може да спечели любовта на някое момиче, то даже не било и целувало момиче. За него това била абсолютно непозната територия и за негово съжаление нямало кой да му помогне. То слушало историите на другите момчета, но от тях не можело нищо да научи. Един ден приятел го поканил на рождения си ден. Момчето отишло с нетърпение, защото там щяло да има много момичета. Започнал купона, музиката била на ниво, но момчето усещало, че нещо му липсвало, за да е наистина радостен. Това било липсата на интерес от страна на момичетата към него. Малко по малко той се оказал изолиран и единствено приятелят му разговарял с него. Момчето поседяло още малко и решило да си тръгне. Приятелят му станал, за да го изпрати. Но докато стоели на вратата до тях се приближило най-красивото момиче от компанията. Тя попитала дали може да си тръгнат заедно, защото вече било късно и се страхувала. Момчето казало, че няма нищо против, то даже било радостно, че поне няма да се прибира сам. Тръгнали си двамата. По пътя момчето не смеело да заговори момичето, защото се страхувало как ще рагира тя. Но момичето поело инициативата в свои ръце и започнала разговор с момчето. Попитала го го защо седял сам встрани и защо не разговарял с никого. Момчето се опитало да обясни, но не знаел дали е успял. Момичето обаче успяло да разбере какво е станало и попитала момчето каква е причината така да се държи затворено. Така неусетно момчето разказало всичко на момичето. Тя слушала без да го прекъсва и размишлявала. Не след дълго двамата стигнали до дома на момичето. Момчето се наканило да си вземе довиждане с момичето, но тя имала нещо наум. Попитала го не иска ли да седнат за малко в градинката. Момчето се съгласило, но не знаело какво да прави, нямало никакъв опит. Седнали двамата един до друг и замълчали. След като поседяли така за малко момичето погледнало момчето, а то свело поглед надолу. Тогава момичето станало и момчето решило, че тя ще си тръгва и също станало. Но било много изненадано, когато момичето се обърнало към него, леко се приближила, хванала ръцете му и ги сложила на кръста си. Момчето се вцепенило, това било абсолютно изненадващо. Тогава момичето нежно сложила ръце на лицето му и лекичко го дръпнала към себе си. Момчето, не знаейки какво да прави, се навел към момичето. Тя съвсем бавно и нежно доближила устно до неговите и леко го целунала, все едно пеперуда го докоснала до устните. Момчето било поразено от усещането и допира, но не знаело какво го очаква. Той отворил уста да попита момичето защо го прави, а тя използвала момента и го целунала страстно, като вплела езика си с неговия. От страхотното усещане момчето имало чувство, че коленете са му омекнали. Така бавно и нежно двамата продължили да се целуват още малко. Момчето вече не знаело къде се намира, толкова силни били чувствата, които бушували в него. След като спрели момчето погледнало в искрящите очи на момичето и попитало с треперещ глас с какво е заслужил това. Момичето отговорило, че след всички неприятносто които е имал е било време да почувства и малко радост в живота си. Момчето било очаровано, но не смеело да каже нищо повече, за да не прекъсне чудесния момент. Изпратил момичето до дома му и се разделили. Прибрало се в дома си, легнал си но не могъл да заспи, защото не спирал да мисли за това, което му се случило. На следващия ден все едно имал крила, всичко го вършел с лекота без да се замисля. Можел единствено да мисли за момичето, целувката им и чувствата които изпитал. Така минавали неусетно дните, но момчето не потърсило момичето, защото не знаело какво да и каже. Един ден неговият приятел го потърсил и му казал, че го чака у дома. Момчето отишло при приятеля си и за негова огромна изненада там било и момичето. Влязъл в стаята, а приятелят му все едно чакал самотова, извинил се и излязъл навън. Момчето седяло и мълчало, само гледало момичето. Момичето също го гледало и не казвало нищо. Поседяли малко така и най-накрая момичето проговорило. Казала му, че след целувката им не спирала да мисли за нея, за него и за това какво се е случило. Момчето не можело да повярва на ушите си. От изумление не му останали думи и можел само да мълчи. Но в един момент все едно някой му счупил оковитее на чувствата, той станал, приближил се леко до момичето, изправил я на крака, вдигнал нежно лицето и към себе си и страстно впил устни в нейните, като я прегърнал силно. След продължителната целувка момчето, гледайки момичето в очите и казал на един дъх, че тя е най-страхотното нещо и най-голямото щастие в неговия живот. Момичето заплакало и отговорило, че тя мисли същото за него и че не може да е разделена от него. Така двамата признали любовта си един на друг и не след дълго се оженили. Родило им се чудно момченце с красотата на майка си. И досега живеят заедно и са много щастливи.

Поука от приказката:НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА КРИЕМ ЧУВСТВАТА СИ В СЕБЕ СИ, ЗАЩОТО ИДВА МОМЕНТ, В КОЙТО ТЕ НИ КАРАТ ДА ОСТАВАМЕ САМИ И НЕЩАСТНИ!

Имало едно време… Странно защо всички приказки трябва задължително да започват с «Имало едно време», когато в повечето случаи онова, което го е имало по онова време, си го има и сега; нито е станало по-малко тъжно, нито по-малко красиво, нито по-малко вълнуващо… Странно. Но… обичай, какво да се прави. Вие, хората, понякога сте толкова привързани към обичаите, каноните и правилата, че на места даже съм се чудил има ли нещо, което правите без определен план, написан преди десетки хиляди години (и, разбира се, безвъзвратно остарял).

Както и да е — не е моя работа да философствам. Аз съм разказвач, а работата на разказвача е да изтръгва от душата си точно такива думи и истории, които задължително да се харесат на уважаемата публика, тоест, вас. Затова почваме по правилата.

Имало… по-точно — имаше едно време един тъжен магьосник. Въобще, ако трябва да наричаме нещата с реалните им имена, по принцип истинските магьосници винаги са тъжни, понеже мъдростта и зрелостта им тежат на раменете им като непосилно бреме, сравнени с пошлостта и безнравствеността, характерна за така наречените «хора». Само че в последните векове светът се наводни с фалшиви и самозвани магьосници, които прикриваха некадърността си зад широко ухилени и неистински клоунски лица, така че гледката на един тъжен магьосник наистина бе нещо необичайно. Когато той вървеше по улиците, замислен над нещо известно само нему, хората се обръщаха след него, повдигаха вежди, а някои дори правеха многозначителен жест с показалец до слепоочието. Затова тъжният магьосник не обичаше да се разхожда много-много сред народа, а прекарваше времето си сам в замъка си навръх Плачещата планина (в интерес на истината, никой не знаеше дали планината е кръстена на магьосника, или той на нея, тъй като и двамата съществуваха на този свят много преди да се роди който и да било от днешния народец…).

Един ден обаче магьосникът реши да излезе, за да се наслади на слънчевите лъчи за пръв път от векове насам. Въобще той беше доста интересна личност, понеже умееше да се радва на малките неща, които обикновено за вас, хората, остават скрити поради привидната си незначителност. Той например обожаваше изгревите и залезите на слънцето (затова именно бе построил замъка си нависоко в планината), беше запленен от гледката на звездното небе и можеше по цели часове да седи неподвижно, вперил поглед в тайнственото многообразие на звезди, галактики, мъглявини и планети, бе приятел с птиците и животните и редовно се разхождаше по горите… Ето ви още няколко причини, поради които хората смятаха тъжния магьосник за луд. Не че това му пречеше — той само снизходително (и с малко тъга) се усмихваше над човешката глупост.

Когато магьосникът излезе, единствено слънцето му се зарадва, понеже не го бе виждало отдавна. Хората също бяха забравили лика му, но това изобщо не ги притесняваше, даже напротив — бяха щастливи, че не им се налага да гледат навъсената физиономия на стареца. Той всъщност бе старец само по техните дребнави стандарти, тъй като още нямаше 7000 години — една напълно почтена и дори младежка възраст за един магьосник, но само опитайте да обясните това на предубеден човек… За хората той бе отдавна отписана и забравена в прашните архиви на библиотеките книга.

Но аз пак се отплеснах. Простете ми — все забравям, че вие, хората, обичате всичко (дори и приказките за Коледа) да са кратки и ясни. Продължавам напред, а ако пак се оплета в лабиринтите на собствената си история — подсетете ме.

В средата на обиколката си по града тъжният магьосник се сети, че няма тютюн за лулата си, и влезе в една от местните кръчми, за да си купи. Докато ровеше из джоба си за дребни пари, той усети подсъзнателно, че някой го наблюдава. Когато се обърна, с изненада видя как едно младо момиче е вперило поглед в него. Магьосникът замръзна. В един момент пред очите му преминаха гледките на летен зной, люта виелица, пролетен дъжд и есенна гора, събрани в един-единствен образ — този на девойката отсреща. Ако не бяха пиянските крясъци на селяндурите наоколо, магьосникът можеше да се закълне, че не е влязъл в кръчма, а в балната зала на кралския дворец, в разгара на ежегодния бал, даван от величеството, и в момента наблюдава не кой да е, а незнайната принцеса от съседното кралство, която за пръв път се появява на подобно благородническо събиране.

Изминаха две дълги секунди. Магьосникът с мъка откъсна очите си от неземното цвете, разцъфтяло сред пущинака на сиви и безлични хора, и се обърна към кръчмаря с молба да му продаде тютюн за лула. Докато прибираше кесийката в джоба на наметалото си, през главата му минаваха хиляди мисли — за всички жени, които се бяха подигравали с него години наред, за всички унижения, които е бил принуден да изтърпи заради любовта си, за всички прояви на дребнавост и бездушие от страна на жените… и затова дори самият той остана изненадан от това, което стори — обърна се, тръгна бавно към масата, седна и се запозна с момичето.

Оттогава насетне малко хора можеха да познаят стария тъжен магьосник. Той започна да излиза често, като се стараеше винаги да е близо до девойката. За целта дори бе принуден да изтърпява някои не дотам лицеприятни нейни дружки, но какво да се прави — дори за един магьосник никога не е късно да изглупее дотолкова, че да се поддаде на чувствата си.

А чувствата му, в интерес на истината, бяха складирани някъде в дълбините на девичата душа — най-вероятно между първото обяснение в любов на осемгодишна възраст и дочутите любовни обяснения, възпявани от бардовете на селските вечеринки. Младото момиче гледаше с интерес на магьосника, но… това бе интересът на младостта към предполагаемата мъдрост на старостта. В крайна сметка магът си е маг, но около нея имаше толкова много други обожатели. За кратко време красавицата смени обкръжението си от мъже толкова пъти, че част от кътниците на тъжния магьосник чак се изтриха от скърцане. Той безсилно наблюдаваше как вниманието на момичето прехвърча като пеперуда от «човек» на «човек». Първи през сърцето й премина с леки стъпки, като на шега, градският здравеняк, по когото бяха луди всички моми (магът даже подочу как на един прием в къщата на девойката двамата са разменили няколко страстни целувки); след това около нея се навърташе богаташко синче, дошло в града уж за да завърши местния лицей, а вместо това само харчеше парите на родителите си и задиряше момите; премина по реда си и ухажването на местния жандарм, една страховита личност, при вида на чийто бръснат череп и налудничав поглед децата по улиците се разплакваха, бременните получаваха спазми (някои дори помятаха), а стариците се кръстеха и правеха знака против уроки…

Всъщност, да, прави сте — пак се отплеснах. Но мисля, че схванахте идеята. Спирам със сълзливото описание на бурния любовен живот на девойката и продължавам напред.

Един ден тъжният магьосник се отчая. Очевидно бе, че пътят към сърцето на момичето бе преграден от милиони вдигащи се мостове, ровове, пълни с вода, метални шипове и изгладнели дракони. Магът запечата със заклинание замъка си, взе със себе си само жезъла и шапката си и тръгна да скита по света. Когато се умори, просто влезе в първия град, който се изпречи на пътя му, и предложи услугите си. Хората се зарадваха, понеже не бяха имали градски магьосник от доста време, и веднага го наеха (вярно, срещу жълти стотинки, но все пак бе нещо). Магът си вършеше работата съвестно и гледаше колкото се може по-скоро да забрави дори мисълта за девойката. Е, от време на време объркваше някое заклинание и правеше странни грешки, но винаги намираше начин да се оправдае — пред хората, но най-вече пред себе си — с нещо различно от любовни мисли.

Един ден обаче на прозореца на новия замък на тъжния магьосник кацна пощенски гълъб. Той бе обиколил половината свят, докато открие стареца, и носеше вест от девойката, която дълго време се чудеше къде е изчезнал малко отнесеният и странен, но иначе забавен старец. В душата на мага нещо трепна. Седмици наред той се двоумеше дали да отговори на посланието, като по този начин отприщи нова буря в душата си… но най-накрая взе парче пергамент и пачето перо и написа две изречения, едното от които бе «Липсваш ми», а другото няма да ви го кажа, понеже всички имаме право на малки тайни в личния си живот.

Така започна една дълга връзка с писма. Разстоянието не притесняваше магьосника, но нещо глождеше душата му непрекъснато. Нима това е поредната подигравка? Или пък поредния случай на елементарно приятелство без капка чувства? Или просто запълване на свободното време? Или разнообразяване на сивото ежедневие, прекарвано сред граждани със селски обноски?…

Магьосникът не знаеше.

Един ден обаче…

А, вече е Коледа? Честита Коледа, дами и господа! Нека зла магия никога да не прекрачва прага на къщата ви! А сега, ако обичате… най-добрата награда за разказвача е дрънкането на монетите в шапката му…

Дали аз съм този магьосник? Не знам… Може да съм, а може и да не съм. В крайна сметка важна е историята, а не това, кой участва в нея и кой е разказвачът…

Как завършва ли? Е… има време до другата Коледа. Тогава, ако още имате желание, ще ви разкажа края на приказката. Нима искате да ви поднеса всичко наведнъж? Тогава какво ще ви разказвам след една година? А сега вървете да празнувате. И когато седнете зад коледната трапеза, изпийте по един бокал за здравето на стария магьосник… и, ако историята ви е харесала, се надявайте тези 365 дни да изтекат по-бързо.

Сибин Майналовски


ВЕСЕЛА КОЛЕДА И ХУБАВО ПОСЛЕЩАНЕ НА НОВАТА ГОДИНА
МНОГО УСМИВКИ И ЛЮБОВ)))))))))))))

ЦЕЛУВАМ ТЕ ИВО

Здравей...!

Цялата ти поза, излъчване от лицето, особено от очите, изразяваше невероятен порив да търсиш нещо чувствено, желание за обич, блян за непознато до момента щастие в обикновения делник... Като че ли казваше „Свят, виж ме, аз съм различна! Затова няма да престана да си мечтая за нещо различно!" Помислих, че съм прекалено развълнуван от твоите редове и видяното... На следващия ден го направих отново. Съзрях същото в лицето ти! Днес - очите ти...! И разбрах, че не е било лъжа! Не можех повече да отлагам и сега седя и пиша. Това е! Затова се забавих! Извинявай!...

Искам да ти кажа, че всяка може да бъде на мястото на Сакура. Но трябва да се промени и ще ти напиша как да постигне „изкуството да съблазнява. Аз бих го нарекъл по друг начин! Изкуството да властваш над света! Разбира се не с нейните умения, защото тях трябва да ги научиш от човек, който познава тайните на удоволствието! Да си била там. Определени умения започват да се учат още преди появата на месечните неразположения. И не от всички! Само от гейшите! Вярно е, че Сакура не бе гейша. Но не бе и обикновено „цвете"! Веднъж я попитах, защо след нейната подготовка не се е случило, но само промълви: Не ме допуснаха в техния кръг! И повече не попитах за причините! Вече бях почувствал, че не е обикновено "цвете" и я болеше...


Разбираш ли? Правенето на любов за тях е наистина изкуство. Там усещането и движенията не са както в европейските еротични филми! Атмосферата е друга! Важно е не самото действие, а очакването, нагласата. Нека те погълнат изцяло твоите фантазии, когато си затворила очи, а линиите на твоето тяло се изрисуват с влажни и горящи от нетърпение, но едновременно с това сдържани устни.

Затова за порното изобщо не говоря. То си е чиста физика. Напомня на случващото се в някои от техните долнопробни заведения. В тях мъж след края на работното време, се изпразва за 10-тина минути с помощта на някоя от жените и се прибира в къщи. Няма да повярваш, но често пъти това се извършва в редица столове или легла, разделени един от друг с някакво параванче.


... трябва да знаеш, че много лесно се постига наричаното от някои „изкуство да съблазняваш". Защото то е вродено във всяка, уверена в себе си, жена! Започни да се гордееш със себе си! С всичко, което притежаваш! Абсолютно всичко! Гръд, бедра, тяло, коси, очи, сърце, усмивка. С всичко! И неусетно за теб, но видимо за другите, ще настъпи и промяна в твоята походка. В твоите движения, извръщане на глава, отмятането на косите. В усмивката... Разбираш ли? Запомни го! Тогава всяко твое движение ще заповядва на другите: „Вижте ме! Това съм аз!" Повярвай! Всеки ще поиска да извърнеш към него лице и да го забележиш! Лесно е! Само трябва да го направиш!... Защото съблазнява и задържа сърцата на мъжете не голото тяло или бързото събличане, а различното всеки миг, тайнственото, неразгаданото у една жена! Бъди такава! Зная, че го можеш! Стига да го поискаш!


Когато затъгуваш, в очите ти ще има толкова звезди, колкото има в лятната нощ! А с твоя смях, дори и през нощта, ще озаряваш цялата вселена със слънчевите лъчи на своето щастие! Във връзка с това бих искал да ти разправя една източна легенда. Може да не ми вярваш, но бях току-що постъпил на работа в една фирма. Там имаше една жена, с чието семейство бързо станах приятел. Тя бе бременна в 3 месец. След около 2 месеца им казах - ти ще си родиш дъщеричка! Двамата не повярваха. Вече имаха син, желаеха го, но не повярваха. Разказах им тази легенда, а те само искрено се забавляваха. А след време разбраха, че съм познал! После вече ми вярваха, когато им казах какво ще бъде и третото дете. Сега слушай легендата. Ако искаш вярвай, ако искаш недей!


"Когато една жена започне да носи под сърцето си малък принц, с всеки изминат ден нейната красота става все по-тъжна. В минути на изпитвано удоволствие очите и се изпълват с нощни звезди, но и със скръб. Защото знае, че неговата съдба е да размахва сабя, препускайки след врага и че може да загине! Но това е съдбата на всеки истински бедуин!
Когато една жена, започне да отглежда под гръдта си малка принцеса, тя със всеки изминат ден започва да се разхубавява. В минутите на изпитвана наслада всичко у нея излъчва страстен огън. Слънце и гордост изпълват нейните очи, защото знае, че в краката на дъщеря й ще лежат много горди сърца на истински мъже! И че тя ще властва над света!"


Написах всичко това, защото много неща ми подсказаха, че не се лъжа за твоята чувственост и жажда да почувстваш истинската и непозната обич с всяка част от своето тяло и сърце!


Накрая ще те попитам нещо... Вярваш ли в съдбата? Какво е тя за теб, когато непознати мъж и жена се закопнеят един за друг насън или в реалността? Какво би направила, за да се случи нещо желано от двамата, именно защото съдбата така е решила? Може да не ми отговаряш! Но си длъжна да ми обещаеш, че ще бъдеш обичана, желана!


Властвай над света!

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=63699

Искаш ли да ти разкажа приказка една,

искаш ли да ти докажа, че любовта е една лъжа...

В тази приказка героите са двама, тя почва от срещата...

В нея се разказва как се смеят, как един живот споделят, как мечтите им се сливат за едно общо бъдеще с любов...

Красива е тази приказка, нали, една от най-красивите, но “УВИ”, все някой ще поиска да ги раздели...

Така се случва във всяка приказка и вместо демон или звяр, в живота им влиза и друга жена...

Той забрави за мечтите им красиви, забрави за клетвите дори, а нея той остави в стени, издигнати с лъжи...

- Казваше и всяка вечер “мила, ти заспивай, аз отивам да работя, ще се върна сутринта”...

И вечер той на работа отиваше, но там го чакаше другата жена, забрави той за момичето щастливо, което за него живя и все за него копня...

Остави я сама, да го чака в нощта...

Но тази приказка коварна не свършва така, защото другата като змия пръсна отрова в сърцето на нашата звезда, разказа и за нейното момче, че тя го отнела от нейните ръце...

Горката тя не издържа, на болката от измами и лъжи и сърцето и той смрази...

Сълзите взеха да се стичат по-бързо от дъжда и тяхната красива къща стана свидетел на цялата тъга...

А той забрави да си дойде, оплетен в мрежите на другата жена, а когато се прибра, завари я на пода,

студена и сама...

На стените с кръв написала, че го обвинява за смъртта, проклинайки любовта...

Той дълго я прегръща и целува, плачейки за любовта, че той превърна я в лъжа...

Забрави той за другата жена, намрази я като жена, защото тя уби най-красивата му мечта...

Но късно се усети, късно той разбра, че любовта умря по-негова вина...

Така завършва тази приказка, “за любовта” , сега вярваш ли, кажи???

Вековната гора плачеше. Сеана, кралица на елфите въпреки сравнително крехката си по стандартите на Вечния народ възраст (391 години), чувстваше това толкова ясно, че почти усети как и в нейните очи напират сълзи. Не знаеше откъде й хрумна това, нито пък можеше да обясни причината за внезапната тъга, която я беше обзела. Тя просто седеше в центъра на Арлиндриен — Гората на въздишките на Древния език, вдишваше с пълни гърди нежния като капка роса въздух и се бореше с всички сили със сълзите, които напираха безмилостно към очите й. Нямаше да плаче. Не и днес. Някой друг път — може би следващата седмица, или месец, или година… Тя въздъхна и приседна направо върху тревата, погали бурно разцъфтелите теменужки — яркосини като очите й — и за пореден път прокле мига, в който на главата й бе поставена короната на Вечния народ.

Подобна меланхолия не беше нещо необичайно за елфите и тя го знаеше прекрасно. Проклятието на неестествено дългия живот бе неестествено дългата скука. Отдавна преситените от всички земни щастия Първородени дотолкова бяха отегчени от битието си, което не им предлагаше нищо ново, нищо изненадващо, нищо свежо, че нерядко изпадаха във всепоглъщаща… а понякога и самоубийствена депресия.

Вероятно подобни мисли бяха тревожили и последния от елфическите владетели-мъже, крал Елеантар, който бе сложил началото на отбелязвания всяка година от над две хилядолетия насам празник, или в превод от древния език «Любовта е мъртва». Вероятно и той — също както Сеана сега — бе почувствал как обречените да бъдат винаги харесвани елфи и елфийки всъщност са едни от най-самотните същества в света. Вероятно и той болезнено бе осъзнал, че предизвикващата люта завист у хората съвършена до полуда красота на Вечния народ не може да им купи или подари нещо различно от мисли за секс, похот и лъст. Нещо различно от сляпо подсъзнателно привличане. Нещо като любов например.

Утре Аран'нилувар'енн щеше да се проведе за пореден път. Всички от Вечния народ щяха да сменят белите си одежди с черни, да втъкнат в косите си по една черна роза и да се съберат в Гората на въздишките. На Аран'нилувар'енн по традиция винаги се раждаха най-съвършените песни на елфите — песни, които караха дори и хора, които не разбираха нито елфически, нито Древния език, да се просълзяват. Тъжен празник бе въвел Елеантар. Празник, символизиращ цялата безсмисленост на живота на Първородените.

Нечии тихи стъпки накараха Сеана да се обърне. За малко не ахна, понеже тук, в Арлиндриен, в навечерието на Аран'нилувар'енн, последният, когото очакваше да види, бе човек. И то не кой да е човек, а Тери Сторн — Вечният човек, приятелят на всички раси и народи, магът, който бе на над 7000 години и още преди пет хилядолетия бе обявен за най-великият магьосник, раждан някога из Световете. Той често идваше в Гората на въздишките; понякога между две негови посещения минаваха пет, понякога десет, а понякога и двадесет години, но никога не се бе появявал тук в навечерието на Празника на мъртвата любов.

— Ваше величество… — усмихна се той, когато видя, че тя го е забелязала.

— Стига, Тери. Знаеш, че мразя тези официалности.

— Навиците трудно се променят, Сеана. Казвах «Ваше величество» и на майка ти, и на баба ти, и на всички елфически крале и кралици, които ти сигурно познаваш едва-едва от историческите ръкописи. Така че не ме упреквай. — Продължаваше да се усмихва. Кафяво-зелените му очи сякаш грееха. Тя се изправи и го прегърна.

— Тери… Къде се губиш толкова време?

— Имах работа в моя свят, която ме задържа известно време ангажиран. Пък и… подочух, че си била доста заета, за да обръщаш внимание на един обикновен приятел, затова реших да не ти преча.

— Не говори така. — По лицето й премина сянка.

— Защо? Нали беше щастлива?

— Бях. Но за кратко… и същевременно за цяла вечност. Сега не съм. Аран'нилувар'енн, Тери. Любовта е мъртва.

Усмивката му помръкна.

— Така значи… — Той приглади косата си, която все още бе гарвановочерна независимо от седемте хиляди години, които тежаха на плещите му.

— Нека не говорим за това — прекъсна го тя. — Кажи ти как си? Как вървят делата ти?

— Всъщност, точно за това съм дошъл, Сеана. Дойдох да си вземем сбогом.

— Моля?! — Тя не можеше да повярва на ушите си. Целият й живот бе преминал в близост до този човек. Бе израснала на коленете му и го приемаше за нещо средно между баща, брат и много добър приятел. Не можеше просто така изведнъж да изчезне!…

— Да, Сеана. Конвентът на Световете ми забрани да напускам родния си свят в продължение на 5000 години. Докато изтече наказанието ми… — Той не се доизказа, но елфийката потръпна. Много добре го беше разбрала — дотогава тя щеше да е Напуснала Арлиндриен.

— Но защо?… Доколкото си спомням, Конвентът досега само веднъж е издавал подобна заповед…

— Да. Само веднъж. И пак за човек — тогава бяха заточили в моя свят Абдул ал Хазред и бяха изгорили всички 666 преписа на «Некрономикон» — книгата му за сатанизъм, некромантия и Забранена Магия. Един обаче екземпляр беше останал в Елианор. Аз го откраднах и затова Конвентът ми забрани да напускам света си.

— Но това значи… значи, че няма да мога да те виждам повече! — Тя мислено прокле неспособността на елфическата магия да се справи с пътуването между световете.

— Така е. Повярвай ми, за мен това ще е много по-болезнено, отколкото за тебе. Понеже… — той се запъна, — понеже те обичам, Сеана. Дойдох не само да се сбогуваме, а и да ти го призная като за последно.

Тя замръзна на място. Не можеше да повярва, че току-що е чула това.

— Шегуваш се!!!

— Никога не се шегувам с такива неща, Сеана. Не съм ти го казвал досега, понеже предполагах, че ще ми се изсмееш в лицето. Сега обаче вече няма какво да губя.

— Но аз… аз съм още дете…

— На години — да, може би. Но лично аз никога не съм виждал в теб само възрастта или външността ти. В края на краищата аз съм магьосник и съм способен да проникна далеч зад онзи външен параван, който се оказва непреодолима преграда за останалите. Наблюдавах те дълго време. Живеех с твоите проблеми, с твоите детински наивни влюбвания и твоите детински разочарования, без да смея да ти предложа нещо истинско в замяна. Прегръщах те като дете и в същото време копнеех да те прегърна като жена. През всичките тези години исках да ти кажа, че макар името ти на Древния език да значи «луна», това изобщо не трябва да те кара да изживееш целия си живот като безмълвен сателит на някого и да светиш с отразената му светлина. Но… всичко това вече няма абсолютно никакъв смисъл. Сбогом, Сеана.

Той я прегърна още веднъж, стисна я силно и след това решително я отстрани от себе си. Без да се обръща, той закрачи напред. Вече бе почти на път да се изгуби между вековните дървета на Арлиндриен, когато тя извика след него:

— Аран'нилувар'енн, Тери!!! Любовта е мъртва! Аз не вярвам в нея! Не вярвам!!!

Той се спря и се обърна. Стори й се, че в очите му проблясват сълзи, но не беше съвсем сигурна: в края на краищата как би могъл Вечният човек да плаче?!

— Любовта не е мъртва, Сеана. Но нашите недообмислени решения могат да я карат да умира бавно и болезнено всеки ден, всеки час, всяка секунда. И, повярвай ми, това е хиляди пъти по-мъчително от бързата смърт, каквато мислиш, че я е споходила. Но тя е жива, Сеана. Независимо от това, че хора като теб я убиват всяка нощ.

И той бавно се разтвори сред стволовете на шепнещите дървета. Тя остана на мястото си, неспособна да говори, да се движи, дори да мисли. Гората на въздишките стенеше около нея, плачеше, вдълнуваше се, гърчеше се в безмилостна агония като в предсмъртен трепет. Сеана покри ръцето си с лице и бавно се сви на кълбо. Така я намериха първите, пристигнали да празнуват Аран'нилувар'енн.

©, 2002, Сибин Майналовски

Искаш ли да ти разкажа приказка една, искаш ли да ти докажа, че любовта е една лъжа... В тази приказка героите са двама, тя почва от срещата... В нея се разказва как се смеят, как един живот споделят, как мечтите им се сливат за едно общо бъдеще с любов... Красива е тази приказка, нали, една от най-красивите, но “УВИ”, все някой ще поиска да ги раздели... Така се случва във всяка приказка и вместо демон или звяр, в живота им влиза и друга жена... Той забрави за мечтите им красиви, забрави за клетвите дори, а нея той остави в стени, издигнати с лъжи...
- Казваше и всяка вечер “мила, ти заспивай, аз отивам да работя, ще се върна сутринта”...И вечер той на работа отиваше, но там го чакаше другата жена, забрави той за момичето щастливо, което за него живя и все за него копня... Остави я сама, да го чака в нощта... Но тази приказка коварна не свършва така, защото другата като змия пръсна отрова в сърцето на нашата звезда, разказа и за нейното момче, че тя го отнела от нейните ръце... Горката тя не издържа, на болката от измами и лъжи и сърцето и той смрази... Сълзите взеха да се стичат по-бързо от дъжда и тяхната красива къща стана свидетел на цялата тъга... А той забрави да си дойде, оплетен в мрежите на другата жена, а когато се прибра, завари я на пода, студена и сама...На стените с кръв написала, че го обвинява за смъртта, проклинайки любовта... Той дълго я прегръща и целува, плачейки за любовта, че той превърна я в лъжа... Забрави той за другата жена, намрази я като жена, защото тя уби най-красивата му мечта... Но късно се усети, късно той разбра, че любовта умря по-негова вина...

Така завършва тази приказка, “за любовта” , сега вярваш ли, кажи???
Вярваш ли в любовта, аз не вярвам в лъжа, не вярвай и ти, от нея може само да те заболи...

Гаргамунделчето бе подпряло лакът на коляното си и замислено седеше на камъка край отъпкания кръстопът. Колко ли други като него бяха минавали от там. Имаше много пресни следи...имаше и такива, които се бяха превърнали почти във вкаменелости, очертани в земята, запазила решенията им като своя религия. Плетеницата от чужди дири шепнеше на свой език... език, който малкото същество не можеше или просто не искаше да разбере. То се надигна и улови погледа на Приятелството. Тя го гледаше с онзи изкусителен поглед, на който се бе научила съвсем наскоро. Усмихна му се... А то се сгуши в нея, уплашено от собственото си решение. Новата Любов го улови за ръка и го поведе по своя път към забравеното усещане, различните емоции и безразсъдството. Крачките им отекваха в тишината на забравата, докато се отдалечаваха от спомените.
Гаргамунделчето изостави Старата Любов. Отдаде се на завладяващата тръпка от това да имаш нещо, което си нямал... Радваше се на настоящето и не се обръщаше назад. Всичко му се струваше прекрасно истинско!
А Заблудата надничаше любопитно от едно ъгълче, докато Новата Любов и Гаргамунделчето се наслаждаваха на тръпката. Тя доволно потриваше ръце, докато изчакваше удобен момент да напусне укритието си и за пореден път да се изсмее в лицето на Новата Любов. Това й бе нещо като хоби, въпреки че на Новата Любовта това не й бе никак приятно, защото никога не знаеше кога Заблудата е решила да й скрои поредния номер....Смрачаваше се... А къщичката изглеждаше все по-самотна. Старата Любов с тревога гледаше през прозореца. Отривисто почукване на входната врата я изтръгна от мислите й. Тя плавно стана и се завтече да отвори. На прага стоеше ликуващата Реалност, а в ръка държеше шише с Горчилка. Спътниците й - тъжните Чудовища се бяха свили от мъка зад гърба й. Преди Любовта да успее да реагира, Реалността нахлу в домът им, а след нея подприпкваше Болката. Те се настаниха на износеното канапе и изтегнаха кльощавите си крайници. Реалността отвори бутилката и със заповеднически жест я подаде на Любовта:
- Пий! За моята победа! Рано или късно щеше да се случи! Аз винаги побеждавам!
Любовта пое боязливо черната бутилка. Съзнанието й рисуваше минали картини и безпомощно виеше пред жестоката действителност. Сама беше толкова безсилна.. Без Гаргамунделчето - тя бе призрак. Сянка на нещо, което е вече минало. Любовта надигна бутилката и отпи голяма глътка. Закашля се... Струваше й се, че ще умре.. А нима не беше вече мъртва? ....
Заблудата се усмихна сякаш на себе си, докато изпълзяваше от скривалището си. Тя обичаше многократно мислено да преиграва мига, в който се изправя пред слисаната Нова Любов и й се изплезва подигравателно. Всеки път се забавляваше неимоверно. Най-й харесваше, когато Новата Любов се втурваше със зачервено от яд лице да я гони. Сигурно ако я беше хващала - този момент нямаше да й е така любим, но за сега това така и не се беше случвало.
Заблудата надникна през ключалката на стаята, където се чуваше веселия кикот на Гаргамунделчето и Новата Любов. То се бе проснало на леглото и се превиваше от смях, а тя го гъделичкаше умело с тънките си пръсти. Заблудата, натисна дръжката на вратата. Новата Любов винаги е била така лекомислена. Никога не заключваше. Така и не се бе научила да бъде по-предпазлива. Чу се леко проскърцване и Заблудата почти безшумно се промъкна до двамата, които продължаваха да се смеят и закачат.
Тя се изправи до леглото и се изкашля, за да регистрира присъствието си. В мигът, в който двамата вкопчиха погледи в нея, тя сложи палец на носа си, размърда пръстчета във въздуха и се оплези, а в очите й играеха лукави пламъчета. След секунди вече търчеше надолу по стълбите, а Любовта се стрелна с гневно изражение след нея.
Гаргамунделчето се съвзе от изненадата едва, когато бясното тупуркане от гонитбата се бе разтворило в далечината и наоколо всичко утихна. То до сега не беше срещало Заблудата, но веднага някак инстинктивно я беше познало. До този момент малкото същество не беше мислило за това как би протекла една евентуална тяхна среща и изобщо не бе готово за Разочарованието, което бе започнало да го заразява. Тиха въздишка се изтръгна от дълбините на телцето му, осъзнавайки, че Новата Любов е изчезнала заедно със Заблудата.
И дори да се върне, тя ще е безкрайно изморена, прашна и немощна, че едва ли ще отново същата... Но всъщност Гаргамунделчето не вярваше, че тя ще се върне някога... То се смъкна от леглото и пооправи дрешките си...
.....
Неприятния степчив вкус на напитаката вече не бе така остър и непоносим за Старата Любов. Тя надигаше бутилката често и бе започнала да се опива от Горчилката. Реалността бе сложила длан на рамото й и гледаше триумфа си. Не говореха. Само от време на време Болката скокваше от канапето и с малки весели подскоци отиваше до прозореца, надничаше, сякаш очакваше някого, а после се връщаше, покатерваше се и отново се кротваше до Любовта.
.....
Тъмнината люлееше къщичката в своята люлка, а единствения признак на живот там беше бледата светлинка процеждаща се през прозорчето. Гаргамунделчето знаеше на изуст пътя към дома. Познаваше аромата на Старата Любов...уханието на жасмин и плодове.. Крачетата му сами го водеха към онова истинско усещане, което беше част от него, но беше загърбило така лекомислено. То почти влетя в къщичката, а сърчицето му щеше да се пръсне от вълнение, че ще бъде отново с неговата Любов, но не успяло да направи 2-3 крачки то се закова на средата на стаята.
Старата Любов го гледаше със замъглен поглед сякаш не можеше да го познае. Горчилката бе промила съзнанието й. А Реалността наставнически я тласкаше към решението, кискайки се злобно, докато Болката я държеше за ръка и милваше косите й.
Любовта опита да се изправи и след леко олюляване успя. Погледът й караше Гаргамунделчето да се чувства прозрачно, сякаш не съществуваше...
Жената се доближи до него и то усети повеят на дъха й, роден от едва доловимите й думи:
- Ти ме предаде...
След които се свлече в краката му...

“Най-дългият път започва точно пред краката ти.”

Всеки рицар, принц, та дори придворен разказвач на приказки от най-далечното кътче на най-затънтеното царство знае това.
Знае къде води този път. Знае какво го чака в края.
Но малцина са тези, които се осмеляват да тръгнат по него.

Пътят е дълъг. Пътят е къс.
Пътят е труден. Пътят е лесен.
Пътят е прав. Пътят е крив.
Пътят е светъл. Пътят е тъмен.
Пътят е равен. Пътят е стръмен.
Пътят е път. Пътят е брод.
Пътят е пътечка през гъста гора. Пътят е друм през поля.

Път, осеян с препятствия и предизвикателства, с доверие и лъжи, с предателства и приятелства.

Път, покрит с остри камъни, посипан с пепел от рози, постлан с килим от горски теменужки, облян с момини сълзи, напоен с кръвта на смели рицари…

Пътят е един. Единственият, който води до края.

А на края на пътя, расте то – Дървото на Любовта – прелестно, омайно, очарователно, ухайно. То е там. Стои и чака смелите рицари/принцове/придворни разказвачи с нежни сърца, за да ги дари със свой прекрасен неувяхващ цвят, пъстър като дъга, свеж като утринна роса и ярък като огнена зора.

Ти, който се осмели да тръгнеш по този път и да го извървиш до самия му край, откъсни като дар за твоята принцеса един цвят от Дървото на Любовта. Но помни, свеж ще остане той, само ако Любовта, отвела те до края на пътя е истинска, искрена и всеотдайна.

Сложи го под доспехите си, в ляво, близо до сърцето. Тогава той ще изпрати блясък в очите ти, трепет в душата ти, усмивка в ума ти и думи на устните ти…

Пази цветчето – по него Тя ще те познае… Подари го на своята принцеса и я поведи със себе си!

И тогава пътят ще стане два пъти по-лесен, два пъти по-светъл и два пъти по-широк, защото по него вече ще вървите двама – с две тела в една душа и с погледи, устремени напред!

Posted by LeeAnn in Приказки за Рицари

– Всеки има Допълващо същество. С него се сближава най-много. То му помага да се опознае. Затова в някакъв момент от живота копнежът по Съществото се появява, за да изчезне чак след намирането му.

Това чували от детството си и Девойката и Младежът.

– Внимавай! – допълвали роднините. – Сетивата могат да те заблудят. Те са толкова несъвършени! Не вярвай на това, което очите виждат, нито на това, което ушите чуват, нито на това, което ръцете усещат, или пък на това, което носът подушва. Разпознай Съществото за теб с цялото си тяло. Почувствай го.

И допълвали:

– Грешният избор е опасен. Може да промени остатъка от живота ти съдбовно. Внимавай за последната стъпка – когато погледнеш в очите на другия. Всичко, изречено тогава, дори само помислено, става истина.

Един ден Девойката и Младежът наистина се срещнали и се разпознали веднага. Чувството, което ги обхванало, макар и ново за тях, било недвусмислено и категорично.

„Тя е!” – помислил Младежът и казал: – Здравей!

Девойката, щастлива, се усмихнала, кимнала с глава и притворила очи, за да се порадва на вълнението на тялото си.

„Колко е красива!” – отбелязал за себе си Младежът и, забравил уроците на близките си, я заоглеждал без притеснение и с любопитство. Изпитал задоволство. – „Каква гладка кожа! И колко приятно ухае! Какви прекрасни устни! Какъв ли цвят имат очите й?”

Младежът, който бил по-висок, се навел, дори приклекнал, завъртял глава и се втренчил в лицето на Девойката.

Точно тогава тя отворила очи, изумена вдигнала вежди и възкликнала:

– Приличаш на жабче – и се разсмяла, а очите й заблестели с невиждана красота.

– О-о-о! – успял да простене Младежът от това, което видял, след което се смалил и се превърнал в жаба от това, което чул. – Какво направи?! – извикал, потресен от новия си външен вид, в мига, в който осъзнал промяната.

– Какво направих?! – прошепнала Девойката, разстроена от чувствата на Младежа и от сълзите му, бликнали от огромните изпъкнали очи. От предишната й радост не останал и спомен. – Трябва незабавно ...

И тя мигом се превърнала в жаба. Тялото й се променило, миризмата му – също, а очите и устните загубили прекрасната си форма и цвят.

– Какви ги вършиш?! – разгневил се Младежът, за когото неочаквано светът станал така грозен. Той отвърнал погледа си от нея отвратен.

– За да не си сам ... – оправдала се Девойката и потърсила очите му, но напразно. – Нали съм Твоето допълващо същество!

– Кой харесва жаби?! – възмутил се Младежът. Дори не я погледнал.

– Аз – бил плахият отговор.

– Какъв отвратителен вкус!

Чувството за вина у Девойката внезапно изчезнало.

– Неблагодарник и глупак! – ядосала се на свой ред тя, осъзнала, че напразно е жертвала красотата на тялото си. – Не искам да те видя никога повече!

– И аз също!

Те си обърнали гръб и заподскачали в различни посоки. Станали толкова внимателни, че не се срещнали отново.

Продължили да търсят Допълващото ги същество, но досега без успех. Споменът за изживяното ги спирал да направят последната стъпка на сближаването.

Кой знае? Може би един ден в миг на невнимание ще се сблъскат и преди да са се разпознали, ще се погледнат в очите. И чудото ще стане – ще променят съдбата си.

В една малка държавица, в един малък град живеело едно малко момче. Понеже обичало да се смее всички го наричали Смехуранчо, въпреки че си имало съвсем друго име. Живяло си момчето, занимавало се с с най-различни нещица и гледало всичко да върши с усмивка. Поради тази причина всички го харесвали, а някои даже го обичали, но момчето все още не усетило зова на любовта. И така един ден Смехуранчо заминал за столицата на малката държавица, за да се изучи и да стане по-добър човек. Учил усилено цели пет години, но разбрал едно нещо – няма как да станеш по-добър отколкото можеш да си в действителност. И така Смехуранчо завършил и започнал работа. През цялото време усмивката му не слизала от лицето, вече му станало навик всичко да посреща с усмивка. Един ден както си работил един негов колега му казал, че имало нещо наречено чат, където можеш да говориш с други хора в реално време. Смехуранчо решил да види какво е това чудо и дали изобщо има смисъл да се използва. И така един ден седнал на компютъра си, разровил се в интернета и видял какво означава чат и за какво се използва. Затова решил да влезе в чата, за да се запознае с нови хора. Така от ден на ден той влизал и говорел с различни хора, имало добри, имало и лоши. Но въпреки всичко Смехуранчо пак се усмихвал постоянно и това привличало хората към разговор с него. Един ден го поканили в един канал със странното за него име „Любов“. Влязъл Смехуранчо там и открил много добри хора със страхотно чувство за хумор. Това много се харесало на Смехуранчо и той започнал всеки ден да влиза в този канал и да се смее и радва със другите хора. Разбира се имало и лоши дни, когато идвали навлеци, които само псували или обиждали, но на Смехуранчо му дали власт да ги изритва от канала, кото той вършел с голяма охота. С други думи станал оператор в канала на любовта. Минавали дните и един ден Смехуранчо видял, че дошъл още един оператор на канала със странен ник – боболече. Смехуранчо се зачудил защо оператора е избрал такъв странен ник и заговорил боболечето. Оказало се, че това е момиче, което много си харесало точно този ник, защото бил много сладък. Смехуранчо бил много изненадан, че всъщност зад този ник се криело момиче, което се оказало много умно и също имало голямо чувство за хумор. Започнали да си пишат всеки ден, въпреки че отвреме навреме не можели да се засечат задълго, но това не им пречело. Изнизвали се дните един след друг и един ден боболечето изненадало Смехуранчо с едно изказване пред всички в канала. Боболечето дали неволно или с умисъл казало на Смехуранчо, че иска да му каже само следните две думи - „ОБИЧАМ ТЕ“. Смехуранчо седял на стола пред компютъра си онемял, с ръце на клавиатурата, гледал невярващо екрана и си мислел дали наистина вижда това, което е изписано на монитора му. Затова веднага попитал боболечето дали това е истина или само за майтап го е казала. Боболечето отначало се опитало да промени темата, но Смехуранчо бил много настоятелен. Боболечето разбрало, че няма как да се измъкне и признало на Смехуранчо, че наистина го обича. Той бил като ударен с мокър парцал, защото не мислел, че ще получи любов точно тук. Затова помолил боболечето да му изпрати своя снимка, а той щял да върне своя в отговор на нейната. Изпратили си двамата снимки един на друг. Смехуранчо с нетърпение отворил снимката на боболечето и о чудо, тя била толкова пленителна, че той направо не повярвал на очите си. Само се притеснявал какво ще направи боболечето, защото момчето не било красиво, даже напротив, било малко пълничко за височината си. Чакал, чакал отговор от боболечето, но не получавал и това го разтревожило. Но причината била, че боболечето имала малко работа и затова се забавила. Та боболечето казала на Смехуранчо, че изглежда много добре, при което той си отдъхнал успокоен. Така те отново започнали да си пишат, но Смехуранчо все не можел да повярва на това, че едно такова момиче го обича наистина и един ден я попитал как така се е случило да го обикне. Боболечето му отговорило, че държанието му, приказките му, мислите му и най-вече радушното му държание вдъхвали някаква увереност в другите, другите усещали, че могат да му се доверят и да му кажат всичко, което ги тревожи и знаели, че той винаги ще им каже някоя блага дума, ще ги успокои и ще ги накара да се усмихнат, колкото и да не им се усмихва. Така от ден на ден тяхната любов ставала все по-силна и те усещали, че ако не са заедно просто деня няма да им е усмихнат и хубав. Един ден Смехуранчо плахо попитал боболечето дали не иска да се видят някъде за по кафе, при което тя отговорила, че няма нищо против, даже се зарадвала, че вече ще се видят. Уговорили се за ден и място и всичко било готово. Така дошъл денят, в който трябвало да се видят. Смехуранчо бил малко притеснен, защото не харесвал външния си вид, но въпреки това събрал смелост и отишъл на уреченото място. Както винаги правел пристигнал на мястото доста преди уречения час, седнал на една пейка, сложил розичката, която купил за боболечето до себе си, и се отдал на мислите си, които го притеснявали. Както си седял усетил, че някой стои до него, вдигнал поглед и видял едно красиво момиче да стои и да го гледа. Станал Смехуранчо от пейката и се вгледал в момичето без да каже и една едничка думичка. Гледали се мълчаливо няколко секунди и Смехуранчо изведнуж разбрал защо това момиче му е познато. Познал прекрасните и очи от снимката, това била боболечето! От плът и кръв и, о боже, тя изглеждала толкова прекрасно, че сякаш била излязла от някоя приказка. Смехуранчо не смеел да каже и думичка, за да не развали мига, но боболечето имала друго впредвид. Тя леко се приближила до него, вдигнала глава и нежно залепила устните си за неговите. Смехуранчо стоял без да смее да мръдне и се чудел какво да направи, но боболечето така го целувало, че той се предал на нежната и целувка и даже отвърнал. След няколко секунди двамата се прегърнали и времето сякаш спряло за тях. Стояли така известно време и след това хванати за ръка поели към едно близко заведение. Седнали, поръчали си и започнали да си говорят. За какво са си говорили няма да пиша, защото няма да имам толкова мастило, само ще кажа, че си казвали най-вече колко е добра съдбата да ги събере заедно. Уговорили се да се видят и на следващия ден пак, като боболечето казало на Смехуранчо, че на другия ден ще му каже една тайна, която не бил знаел. Смехуранчо се прибрал и се чудел почти цяла нощ каква ли е тази тайна. На другия ден с нетърпение отишъл на мястото за среща и не след дълго видял боболечето да се приближава с едно момченце за ръка. Зачудил се Смехуранчо какво е това дете, но изчакал да се приближат. Боболечето казало на момченцето, че това е един неин приятел и го запознала със Смехуранчо. Той стиснал ръката на детето и безмълвно я погледнал искайки с очи някакво обяснение. Боболечето навело глава и с тих глас казало, че това е сина и от първия и брак. Тя се притеснявала много какво ще си помисли Смехуранчо за това, но останала много изненадана, когато той хванал момчето за ръката и го повел към един продавач на сладолед. Купил му от най-големите сладоледи, при което очичките на момченцето светнали от удоволствие. Боболечето била много изненадана от това, защото мислела, че след това признание Смехуранчо ще я изостави, но ставало точно обратното, той даже се приближил до нея и със смях в очите попитал сина и дали може да я целуне. И така всеки ден тримата излизали вече заедно и от ден на ден момчето се привързвало все повече към Смехуранчо, защото той бил с весела душа и успявал да предразположи всички. Така дошъл един ден, в който момченцето с невинна детска усмивка попитал Смехуранчо няма ли най-накрая да се ожени за майка му, защото искал да са всеки денз аедно. Изненадания Смехуранчо вдигнал очи, погледнал към боболечето с няма молба в очите за помощ, при което боболечето тихичко казала, че е съгласна с предложението на сина си. Няма да ви казвам каква широка усмивка се разляла по лицето на Смехуранчо, то е съвсем ясно на всички, само ще кажа, че тази вечер останала незабравима и за тримата, те вече били станали едно семейство. Не минало много време и Смехуранчо и боболечето се оженили, а след една годинка им се родила и една дъщеричка със очите на майка си и усмивката на баща си. И досега доста хора им завиждат за щастливото семейство, но старите хора са казали много отдавна, че каквото правиш сам на себе си и Господ не може да ти направи! Така, че мили читатели обичайте се и взимайте пример от Смехуранчо и боболече, приемайте всичко с усмивка на лицето и гледайте само напред, винаги има нови неща, които да ви зарадват!!!

Живяла някога една принцеса, която била очарователна, пленителна и омайна! Живее и сега - в Царство, далеч от хорската и дворцова суетня. Царство, в което нямало нищо друго освен трева, поточета, небе, замък (няма как без замък) и една кула. Кула, от която Принцесата гледала залеза.

Всяка вечер, тя се изкачвала до най-високото място в кулата и впервала поглед в далечината. Слънцето постепенно се скривало зад хоризонта, а очите на Принцесата постепенно свиквали с тъмнината и тя продължавала да се взира дори когато навън настанел непрогледен мрак.

Принцесата прекарвала толкова дълго време в кулата и се взирала така дълго в тъмата, че била свикнала да разпознава трепета на листата и полюшването на клоните, причинени от преминаването на хора и животни през гората.

Седяла Принцесата в кулата, наблюдавала и чакала.

Чакала Рицарят да се върне. Той й бил обещал, в мига, в който бил намерил загубените думи и я бил прегърнал. Рицарите винаги изпълняват обещанията си.

Чакала и си повтаряла всичко, което искала да му каже, когато той се върне. Повтаряла го, защото се страхувала да не го забрави. Искала да му разкаже за шепотът на вятъра, които бил пропуснал да чуе, за облаците, които бил пропуснал да види, за приятелството, което бил пропуснал да преживее…

С всеки изминал ден й ставало все по-трудно да си спомни.

Когато затворела очи, отново виждала светлинката в тъжните му очите и топлината в дълбокия му глас, но не можела да си позволи да затвори очи.

Страхувала се да не пропусне завръщането му. Страхувала се, че той може да мине покрай нея незабелязано. Страхувала се и се взирала.

Всеки трепет на листата, всяко полюшване на клонките, й носели надежда.

Всяко разочарование й причинявало усещането, че част от нея бавно се превръща в стъкло.

Тогава тя тихичко заплаквала и горещите й сълзи не позволявали на разочарованието да застине и да затвори душата й в стъклен саркофаг…

Времето минавало. Залезите се сменяли с изгреви, а те отново със залези…

Принцесата постепенно спряла да плаче и един ден усетила как частица от сърцето й се откъсва и се превръща в стъкло. Но не точно в стъкло… А в стъкленица.

Малка крехка стъкленица, в която и до днес частица от сърцето на Принцесата очаква завръщането на Рицаря.

Живял е нявга в едно царство Рицар. Наричали го Мрачния рицар, макар и не съвсем заслужено.

Той имал коса, черна като гарванови пера, очи тъмни като най-дълбоката пещера, яздел непокорен черен кон, имал черен щит и черни доспехи, черен меч и черно наметало. Изглеждал така, сякаш нощта му била сестра!

Всички единодушно вярвали, че в гърдите си носел също толкова черна душа. Но дали това било така? Никой не можел да прецени със сигурност, защото Рицарят не говорел с никого и никой не знаел какво мисли той. Мислите му обикновено били изписани в очите му, но никой не се сещал да ги погледне. Или не смеел – от страх…

Мрачният рицар бил самотен и много тъжен. Не говорел, защото смятал думите за излишно губене на време. А той нямал излишно време за губене! Обикалял от царство в господарство и търсел… Търсел своята Принцеса.

Не казвал нищо. Нито питал, нито обяснявал.

Бродел през гори и планини, през реки и долини, зиме и лете, и се надявал да срещне принцесата от мечтите си.

Тя била изящно красива, приличала на творение на майстор-бижутер и може би била направена от стъкло… Рицарят я бил виждал само в сънищата си, но знаел, че ще я познае. И знаел, че ако търси достатъчно дълго и достатъчно упорито – ще я намери.

Надявал се да я намери преди да е изгубил и последната частица от … себе си…

Един ден, когато почти бил загубил надежда, той стигнал до едно отдалечено царство. То не било голямо и известно, и Рицарят решил да мине оттам набързо, без да се спира. Докато яздел забързан и умислен, внезапно парализираща болка пронизала сърцето му, а искряща светлина замъглила погледа му. Миг след това той зърнал … Нея – Принцесата от сънищата си. Гледал и не вярвал на очите си! Светлината на слънцето се отразявала в очите й, а ослепителната й усмивка проникнала директно в сърцето му и никакви щитове, доспехи и мечове не могли да я спрат.

Принцесата била очарователна, пленителна и омайна! Светлината на деня и уханието на нощта я обгръщали и се пречупвали през нея. Била сякаш от стъкло… също като в съня… Но, не! Не била от стъкло, била истинска! Съвсем истинска! Тя поздравила сърдечно странния конник и отминала. Той понечил да отвърне на поздрава, но… устните му не проронили звук… Толкова дълго бил чакал този миг в пълно мълчание, че бил загубил думите…

Тогава Рицарят тръгнал на път, но без да напуска царството, за да не загуби обратния път към Принцесата си. Рицарят тръгнал да търси и събира думи. Искал да намери и събере най-красивите, най-изразителните и силни думи на света. И после да се върне обратно при Принцесата и да й каже…

Да й каже, това, което устните не могат да изрекат и думите не могат да опишат, да й каже това, което сърцето чувства, а разумът отрича.

Рицарят обходил всяко кътче от царството – с широко отворено сърце и поглед, вперен в синевата. От всяка нежна тревичка, от всяко уханно цвете, от всяко бистро поточе той черпел вдъхновение и откривал най-красивите слова… Изведнъж разбрал, че те му били принадлежали и преди, но тъгата и самотата му пречели да достигне до тях. Сега, обаче, усмивката на принцесата и нейното очарование, били прокарали път до сърцето на Рицаря. Път, широк, колкото цялата Вселена и сияен като Вечерницата в ясна нощ. По същия този път думите излезли от сърцето на Рицаря и кацнали на устните му…

Рицарят се върнал и отишъл право при Принцесата. Хванал я за ръка и й разказал за тъжния си живот, за самотата, за красотата, която току-що бил открил, за начинът, по който я обичал, за Любовта, която винаги бил търсил…

Принцесата се изненадала! Та кой бил очаквал толкова нежност, внимание и грижа от един странен мрачен Рицар?! Той я прегърнал сякаш е от стъкло и наистина много внимавал да не я счупи. Та нали цял живот я бил търсил!!!

Принцесата била объркана, била смутена, изплашена и много развълнувана. Но разбрала. Тя приела Любовта на Рицаря, като в замяна му предложила само искреното си приятелство и лъчезарно присъствие. Засега…

Рицарят приел.

Засега…

Тогава Рицарят решил отново да тръгне на път.

Тръгнал бързо. Нямал нужда от специални приготовления, защото не притежавал нищо. Имал единствено усмивката на сияйната принцеса от сънищата си, която така или иначе винаги носел със себе си.

Сега обаче поел по най-дългия път – този, който започвал точно пред краката му. Бил чувал да говорят, че този път е възможно най-трудният, защото докато вървиш напред срещаш себе си. Рицарят знаел, че този път извежда право под Дървото на Любовта. Бил чувал също, че малцина се осмелявали да тръгнат по него и още по-малко се завръщали, но той нямал нищо за губене.

Тръгнал без да се сбогува, без да отрони и дума дори, сякаш думите отново се били изгубили…

Надявал се да се върне бързо. Надявал се да носи със себе си отговорите, които крие Дървото на Любовта в короната си. Надявал се да донесе неувехнал цвят на своята принцеса…

Тръгнал на зазоряване. Оставил бронята и доспехите си. Мечът също. Взел само черният си непокорен кон. Подкарал го толкова бясно, че самият Мрак отстъпвал под копитата му. Дори Мракът е безсилен на зазоряване!

Принцесата чула само ехото от отдалечаващия се тропот… Това я натъжило. Не била готова да се лиши толкова бързо и така внезапно от присъствието на Рицаря, но знаела, че рицарите винаги постъпват правилно. Знаела го и си го повтаряла. Знаела, че когато намери това, което търси, той отново ще се върне при нея – не толкова мрачен и не толкова тъжен, като при първата им среща. Но нещо я тревожело – дали тя ще бъде същата, когато той се върне? Дали ще е сияйна, прелестна и омайна каквато е била преди или очакването ще я направи тъжна, самотна и неспокойна? Надявала се Рицарят да й донесе отговора и на този въпрос.

Никой в Царството не забелязал липсата на Рицаря, също както никой не бил забелязал и присъствието му. Само се питали откъде се е взел новият навик на принцесата да гледа залеза…

Залезът… Той бил единственият й спомен от Рицаря… Принцесата не знаела дали Рицарят е стигнал до Дървото на Любовта, какво е срещнал по пътя си, какво е открил в неговия край…

Принцесата нямало как да знае, че Рицарят никога няма да се върне.

Рицарят стигнал до Дървото на Любовта много по-бързо отколкото очаквал, защото мисълта за прелестната принцеса осветявал пътя му. Пристигнал и протегнал ръка към Дървото. Искал да откъсне за нея най-красивия цвят, да го скрие близо до сърцето си и бързо да се върне по обратния път. Но Дървото не му позволявало да го стори. Всеки път, когато протегнел ръка, то се отдръпвало. Рицарят се борел, но Дървото мятало клони и пускало тръни, които го наранявали. Той усещал, но не обръщал внимание. След няколко опита му се сторило, че с всяка капка от неговата кръв, Дървото ставало все по-голямо, а цветовете му все по-красиви…

Тогава си спомнил, че бил чувал да разказват, че Дървото на Любовта се храни с кръвта и сълзите на смели рицари, пожелали да дадат сърцето си на принцеса, която не би могла да им отвърне със същата сила и отдаденост. Затова и малцина се връщали оттам. Стигайки до там, те откривали грешката си. Но откривали и нещо друго: Любовта е красива и одухотворява всеки, когото докосне. Тя помага на Мрачните Рицари да захвърлят черните си доспехи и непробиваеми щитове и да погледнат с отворени сърца към света.

Рицарят седнал под Дървото на Любовта и заплакал.

Заплакал от цялото си сърце, но не защото разбрал, че няма път обратно.

Заплакал, защото се надявал сълзите му да направят Дървото толкова голямо, че Принцесата да успее да го зърне при залез слънце чак от Двореца и да разбере, че Рицарят продължава по своя път напред, носейки спомена за нея скрит дълбоко в сърцето си.

Имало едно време един рицар. Той думи си имал, имал си и посока, но от много обикаляне зад девет планини в десета и зад девет царства в десето в търсене на приказни принцеси, бил загубил пътя. Докато обикалял и се загубил. И тъй като някъде по пътя било останало и сърцето му, то съвсем спокойно можело да се каже, че Рицарят нямал сърце. Или поне така изглеждало отстрани. Рицарят гледал напред сякаш търсел път в гъста мъгла, ходел едва-едва с приведена глава, сякаш стъпвал в непрогледна тъма. Принцесите минавали покрай него, но той вече не ги забелязвал. Някои принцеси се спирали за миг и се опитвали да го поздравят /Рицарят съвсем не бил „за изхвърляне”/, други не се осмелявали.

Рицарят вървял напред, но то не било точно напред, а било по-скоро в кръг. Точно когато Рицарят бил останал със съвсем малко сили, той стигнал до един кръстопът. Таен, странен кръстопът:

Там уж било широко,
а в сърцето му станало тясно.
Всички табели „Наляво”,
всъщност сочели надясно.

Рицарят това и чакал: оправдание, за да поседне, да се предаде и да зачака. И той зачакал.

Чакал и си мислел, че ако стои там достатъчно дълго време, целият свят ще мине покрай него и принцесата, която е намерила изгубеното му сърце, ще открие и него самия, ще му върне сърцето и ще го упъти. Или още по-добре - ще го вземе със себе си…

Седял и чакал. И продължавал да си мисли. Откакто бил загубил пътя, той вече не знаел как изглеждат принцесите, с какво се хранят, на какъв език говорят… Помнел само, че каляските им са направени от захар и шоколад, но нямат дръжки отвътре, затова се налага някой да помага на принцесите като им отваря вратите отвън…

Седял и мислел. И продължавал да чака. Чакал покрай него да мине най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света, която да слезе от своята захарна каляска и да го намери…

Седял си Рицарят, чакал си и си пропилявал времето в самота и тъга, търсейки отговорите на несъществуващи въпроси.

Не щеш ли, един ден му се сторило, че чува познат шум… Приличал на тропот… И нещо в него трепнало /било сърцето му, което уж бил загубил…/

Най-сетне Рицарят вдигнал глава. И то тъкмо навреме. Защото с погледът си той спрял преминаващата за седми път каляска, а от нея се усмихвала най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света - онази, която той дълго чакал на този таен странен кръстопът, който изведнъж се оказал наистина широк, а дясното моментално отишло на своето място.

Принцесата го помолила да й отвори вратата на каляската и той го сторил с радост. Подал й ръка да слезе и щом тя я приела, мигом се появили и отговорите…

Е, разбира се, не всички отговори са важни за вас и трябва да се съобщават на висок глас. Един от тях обаче хич не е за пренебрегване, защото и други Рицари са се чудели какво иска да каже онзи странен китайски мъдрец, който все се навърта около тъжните Рицари и дърдори някакви неразбираеми китайски мъдрини като тази: „Помни, момче, под лампата е най-тъмно!”

Чак сега, когато светлината отново изгряла от очите на принцесата и осветила пътя на Рицаря, той разбрал:

Щастието ни винаги се намира пред очите ни, но не и под носа ни. За да го видим, трябва да вдигнем глава и да отворим широко очи.